— Благодаря, Ваня. Откъде, за Бога, го намери?
— Ами това е подарък от наркома за добрата ни работа, но той каза, че лично другарят Сталин е одобрил списъка.
Зад тях прислугата — шофьорът Разум, конярят Головати, бавачката Каролина и градинарят Артьом — се възхищаваха на хладилника.
Снежанка и Карло обаче вече разтваряха другите кашони, от които се показаха метална рамка, колела, кормило…
— Колело! — извика Снежанка.
— О, Снежанке, точно за такъв подарък си мечтаеше за празника! — възкликна Сашенка, улавяйки погледа на Ваня. — Ти наистина си чудесен баща, благодаря ти за всичко! — Тя хвана Снежанка за ръката — Снежанке, кажи „благодаря“ на чудесното си татенце!
— Не съм Снежанка. Името ми е Възглавничка! Благодаря, татенце! — Момичето припна към баща си и се хвърли на врата му.
— Трябва да благодариш на партията и на другаря Сталин! — каза Сашенка. Но децата вече се опитваха да пазят равновесие върху велосипедите.
— Благодаря, другарю Ста… — Снежанка изгуби интерес и подгони нова пеперуда, докато Карло, опитвайки се да се качи на колелото, падна; последваха сълзи, прегръдки и утешителна порция сладолед във вилата.
В ранния следобед навън стана твърде горещо. Запя авлига. Гората от сребърен бор, която ги заобикаляше, шумолеше по лятному; наблизо се чуваха гласове, звън на чаши, цвилене на коне.
Сашенка си почиваше в хамака и гледаше Ваня, който все още по брич и ботуши, но вече гол до кръста, широкоплещест и мускулест, монтираше свалени от стара детска количка помощни колела на велосипеда на Карло. Сашенка се възхищаваше на неговата изобретателност, но нали беше бивш стругар, истински работник още от дете. Тя си спомни как за първи път се срещнаха в Путиловския завод в Петроград, когато тя беше на седемнайсет, а той — малко по-голям. В отношенията им нямаше сантиментални признания и ухажвания, с гордост си мислеше Сашенка, никакво буржоазно лицемерие или гнил либерализъм; те бяха прекалено заети с революцията. Просто се бяха уговорили да се оженят и дори не се регистрираха в брачна служба, докато правителството не се премести в Москва. После започна гражданската война. Тя беше на партийна работа и караше вечерни курсове в Промишлената академия. Двамата с Ваня ги изпратиха в провинцията да отнемат житото на упоритите селяни и да колективизират малките им стопанства. Живееха заедно с други двойки в Дома на съветите и не притежаваха нищо. „Не мога да повярвам, мислеше си тя, че вече съм почти на четирийсет.“ Институтът „Смолни“ с малоумните благороднички й се виждаше далечен като Средните векове.
Съседът зад оградата смени грамофонната плоча и запя заедно с песента на Дунаевски от музикалния филм „Веселите момчета“.
— Дунаевски може да намине на чай по-късно, Ваня — рече тя. — Заедно с Утьосов и някои нови писатели. Чичо Гидеон ще ги доведе. Може дори да убеди Беня Голден да дойде.
— Кого? — сбърчи той чело, докато затягаше гайките на допълнителното колело на велосипеда.
— Писателя, чиито разкази за Испанската гражданска война четох неотдавна — отвърна тя.
Ваня сви рамене. На Сашенка й се искаше мъжът й да се интересува повече от певци, писатели и киноартисти. Тя самата се интересуваше и защо не? Ваня веднъж ги беше нарекъл „креслива банда ненадеждни елементи, сред които твоят чичо Гидеон е най-вредният“. Тя знаеше, че Ваня предпочита партийците и военните, но те й изглеждаха толкова строги и сухи, а след репресиите — още по-неприятни. Освен това Сашенка беше редактор и нейното списание се четеше от съпругите на всички отговорни работници. Затова в служебните й задължения влизаше да се познава с известни личности.
— Е, ще дойдат Сатинов и чичо Мендел, ще има с кого да си поговориш за политика — допълни тя.
— Колко души си поканила? — попита той, опитвайки се да балансира велосипеда.
— Не знам — отвърна тя разсеяно. — Къщата е голяма…
Дачата беше нова придобивка и понякога тукашните звуци и миризми й напомняха семейното имение на Цейтлини, където Мендел я приобщи към марксизма.
Сашенка и Ваня получиха дачата преди година, през лятото на 1938, когато им дадоха и апартамента на улица „Грановски“, и шофьора. Чистката в партийните редици бе жесток и кървав процес. Мнозина не издържаха изпитанието, бяха изхвърлени от живота, осъдени на смърт, най-висшата степен наказание според официалната терминология. Някои от старите им приятели и познати се оказаха предатели, шпиони и троцкисти. Никога не би могла да предположи, че толкова много от тях са се криели зад маски и са се представяли за верни комунисти, докато всъщност са били фашисти, саботьори и предатели. След като толкова много другари изчезнаха в „месомелачката“, Сашенка, както и всичките й познати, махна снимките им от семейните албуми, като заличи лицата им. Дори тя и Ваня изпитваха тревога, макар че бяха предани бойци на революцията. Бракът им също беше комунистически. Сашенка и Ваня вярваха в партията; за тях вярата беше всичко. С възрастта обаче различията в интересите им се задълбочаваха.