Седеше на бюро, върху което имаше три бакелитови телефона, единият от които — новият оранжев апарат за директна линия с Кремъл. Той спореше с вуйчо Мендел, един от малцината стари болшевики, избрани в Централния комитет на конгреса през 1934 г. и преизбрани на Осемнайсетия конгрес. Останалата „стара гвардия“ изчезна в месомелачката, но Сашенка знаеше, че повечето от тях са разстреляни. Мендел обаче оцеля. Говореха за джаз — съветски и американски. На Мендел му допадаше руският вариант на Утьосов и Цфасман, а Ваня предпочиташе Глен Милър.
— Ваня — боботеше Мендел с глас, който никак не подхождаше на хилавото му тяло, — съветският джаз отразява борбата на руските работници.
— А американският — възрази Ваня — борбата на негрите срещу белите потисници…
— Няма да си лягам — крещеше Снежанка, тръшкайки се по земята.
Ваня скочи, с лекота вдигна Снежанка на ръце и я целуна.
— В леглото веднага!
— Но аз не съм видяла чичо Ираклий, а той искаше да види моята възглавничка!
— Ще му се наложи да пропусне това удоволствие — каза чичо Мендел, поглеждайки часовника си. — Вече е късно, време е децата да спят.
— Лягай, преди да съм ти издърпал ушите! — Ваня свали Снежанка на пода и леко я подбутна — Веднага!
— Слушам, другарю татко — примири се Снежанка. — Лека нощ, татко, лека нощ, вуйчо Мендел. — Тя изприпка от стаята.
— Благодаря, Ваня — каза Сашенка, която я последва с Карло на ръце.
Навън се хлопна врата на кола, на верандата се чуха леки стъпки и иззад ъгъла се появи семейният любимец Ираклий Сатинов, пременен в бяла лятна сталинска рубашка, меки бежови ботуши и бяла фуражка.
— Къде е моята Снежанка? — провикна се той. — Не казвайте на Възглавничка, че съм тук!
— Чичо Ираклий! — извика Снежанка, втурвайки се обратно в стаята, разперила ръце, за да го прегърне и целуне.
Сашенка се разцелува три пъти с техния приятел.
— Добре дошъл, Ираклий. Снежанка те чакаше с нетърпение! След като вече го видя, Снежанке, върви да спиш! Кажи лека нощ на другаря Сатинов!
— Но, мамо, ние с възглавничка искаме да поиграем с Ираклий — изхленчи момичето.
— В леглото! Веднага! — извика Ваня и Снежанка се затича по коридора към стаята си.
Сашенка си помисли, че с годините Ираклий Сатинов става все по-красив. В гарвановочерната му коса проблясваха сиви кичури. Тя си спомни как двамата с Ваня дойдоха да я вземат, когато умря майка й, колко мили бяха с нея. Сега тя гледаше как Сатинов прегърна най-добрия си приятел, след което се ръкува с Мендел.
— Честит Първи май, другари! — поздрави той със силния си грузински акцент. — Съжалявам, че закъснях, но трябваше да прегледам някои книжа на Стария площад.
Сатинов, който преди беше един от ръководителите на Закавказието, сега работеше в апарата на ЦК на Стария площад, близо до Кремъл.
— Какво тържество, Сашенка! Джазмените в дует ли пеят? Дори на приемите в Георгиевската зала в Кремъл не съм виждал такова нещо. Надявам се, няма да възразиш, Ваня, че няколко грузински приятели се самопоканиха и скоро ще дойдат.
4
— Вече тръгваш ли си? — Чичо Гидеон намери Беня Голден, който пушеше цигара на верандата. — Ти си и-ди-от!
— Млъкни, Гидеон. Чу ли какво каза Сатинов? Някакви грузинци щели да дойдат! Кои точно? Сигурно някои важни клечки? — прошепна Беня.
— Откъде да знам, шмендрик[7]! Сигурно са грузински певци, готвачи или танцьори!
Гидеон хвана Беня за ръката и го завлече в тъмната градина. Беня се оглеждаше нервно.
— Тук никой няма да ни чуе — успокои го Гидеон, след като се убеди, че Разум и шофьорите продължават да пеят хулиганските си песни.
— Ако са само готвачи и певци, защо ме домъкна тук и защо говориш шепнешком, Гидеон?
Небето розовееше, обаждаше се бухал, от градината се носеше сладък аромат на цветя. Гидеон много харесваше Беня Голден, той го смяташе за млад, перспективен писател. И двамата си падаха по жените, макар че обикновено Гидеон казваше: „Аз съм животно, докато Беня е романтик.“ Той прегърна приятеля си:
— Ако тези грузинци са големи шефове, колкото по-малко такива хора като тях знаят за такива хора като нас, толкова по-добре.
Той си спомни за брат си Самуил Цейтлин, бащата на Сашенка, за когото предполагаше, че отдавна не е жив, и изведнъж усети болка в гърдите и желание да заплаче.
— Ух, време е да си ходим! Стига с това любопитство, Беня! Аз шепна, защото си голям шмендрик, обидил си моята племенница. Е?