— Другарю Сталин, мога ли да ви помоля… — думите изскочиха от устата й пряко волята й. През 1937 година тя бе заличила баща си от своята памет, но сега, в най-неподходящия, най-опасен, но в същото време най-благоприятен момент, копнееше да произнесе името му. Какво ставаше с нея? Болшевикът няма нужда от семейство, а само от партията, но тя обичаше баща си! Искаше да знае дали не сече дърва някъде. Дали костите му не гният в някой плитък гроб в сибирската тайга. „Моля ви, другарю Сталин, умоляваше тя мислено, кажете, че е жив! Освободете го!“ — Другарю Сталин…
— Възглавничке! — Сталин и Сашенка се обърнаха към вратата, а Ваня остана с отворена уста. — Маменце, не мога да заспя! — проплака Снежанка. — Много е шумно. Вие ме събудихте. Искам да ме гушнеш!
Снежанка беше в нощница на пеперуди, русите й дълги къдрици падаха покрай румените бузки, тя се усмихваше, като откриваше редките млечни зъби и розови венци. Момиченцето се хвърли в прегръдката на майка си.
7
— Воля! — Ваня, който допреди малко изглеждаше весел от изпитото вино, се изправи с мрачно лице. Сашенка също усети наближаващата буря. Тя се опитваше да научи децата си да мълчат, да не повтарят и да не чуват нищо, но от Снежанка можеше да се очаква какво ли не! И то в присъствието на Сталин! Една непредпазлива дума, една глупава игра би могла да ги злепостави нея и Ваня, а в най-лошия случай ги очаква разстрел. Какво ще каже Сталин? Какво ще му каже Снежанка?
— А това кой е? — спокойно попита Сталин, явно изпитвайки удоволствие от паниката, изписана на лицето на Ваня.
— Другарю Сталин — намеси се Сашенка, — позволете да ви представя нашата дъщеря Воля.
Сталин широко се усмихна на момиченцето. „Всички грузинци обичат децата“, помисли си Сашенка, когато той се наведе и погъделичка Снежанка по нослето.
— Здравей, Воля. Имаш хубаво комунистическо име.
— Шумът ме събуди — оплака се тя.
Сталин я щипна по бузката.
— Стига! — извика тя — Заболя ме.
— Това е, за да ме запомниш — рече Сталин. — Признавам, че съм виновен пред теб, другарко Воля. Аз пуснах музиката, а не майка ти, затова се сърди на мен.
— Тя изобщо не се сърди, другарю Сталин — побърза да се намеси Сашенка. — А сега, Снежанке, веднага в леглото!
— Мразя да спя.
— И аз… Снежанке — закачливо отбеляза Сталин.
— Това е моята възглавничка — момиченцето я тикна в лицето на Сталин, но Сашенка успя навреме да я хване.
— Е, и какво е това? — учуден попита Сталин.
— Моята най-добра приятелка, другарката Възглавничка — отвърна Снежанка. — Тя отговаря за производството на възглавници през втората петилетка и иска да стане член на възглавничките пионери, за да носи червена връзка!
— Достатъчно, дете! — прекъсна я Сашенка. — Другарят Сталин не желае да слуша подобни глупости! Марш в леглото! — Видя как в другия край на стаята мъжът й крие лице в ръцете си.
— Да, в кревата! — извика високо и той.
— Спокойно, другарю Палицин — продума Сталин и разроши косата на Снежанка. — Не може ли да остане за малко? Да й се порадваме?
— Ами… разбира се, другарю Сталин.
Снежанка набързо изигра един танц с възглавница и се хвърли да целува баща си.
— Значи ти си възглавничарка? — сериозно попита Сталин.
— Аз съм в Политбюрото на възглавничките — отвърна момиченцето с широка усмивка, явно очарована, че е в центъра на вниманието. — Да живее възглавничковизма!
На Сашенка й се стори, че земята се разклаща под краката й, докато, ужасена, очакваше реакцията на Сталин. Възцари се дълго мълчание. Берия се подсмихна, Мендел се намръщи. Сталин свъси вежди и огледа стаята с жълтите си очи.
— Мисля, че след като я събудихме — бавно заговори той, — трябва да позволим на тази малка красавица още малко да поиграе и да попее с нас, но ако родителите ти настояват, че трябва да си лягаш…
Сашенка поклати глава и Сталин вдигна пръст.
— Постановявам: първо, партията признава, че възглавничковизмът не е уклон. Второ, ако ти позволят да останеш, ще седиш на коленете ми и ще ми разказваш за възглавничковизма! Трето: ще си легнеш, щом каже майка ти. Съгласна ли си, другарко Снежанке Възглавничке?
Снежанка кимна и се вторачи в Сталин с яркосините си очи.
— Аз те познавам — рече тя, сочейки го с пръст.
Сашенка отново се стресна.
Сталин премълча, очаквайки продължението.
— Ти си на портрета в Червения кът — добави Снежанка. — Портретът е дошъл на гости.
Всички се разсмяха, Сашенка и Ваня с видимо облекчение.
Сталин се облегна назад в стола и разтвори ръце. Ужасена от мисълта, че дъщеря й може да отблъсне Сталин, Сашенка сложи момиченцето на коляното на вожда, но на нея повече й се танцуваше с възглавничката. Изпяха още няколко песни. След първата Сталин свали Снежанка, целуна я по челото и тя изтича при майка си.