— Има ли час?
— Не, но е много самонадеян. Казва, че го познавате и иска да се извини.
Нещо прободе Сашенка в хълбока, сякаш беше се затичала по нанагорнище.
— Сигурно е писателят Беня Голден — каза тя пренебрежително. — Какво нахалство! Много невъзпитан човек! Кажи му, че нямам време, Галя.
— Беня Голден? — обади се единственият мъж в редакцията Миша Калман. Той беше станал да си ходи, но остави чантата си. — За списанието ли ще пише?
— Откъде го познавате? — попита Клавдия, опулила очи. Тя не помръдваше от мястото си, а когато дръпваше от цигарата, се чуваше примлясване.
— Аз не го познавам. Но той дойде на дачата за празника.
— Било е голямо тържество — рече заместник-редакторката, облечена в безформена кафява рокля. — Утьосов, Цфасман, а сега и Голден.
Сашенка съжали, че се е похвалила с гостите си. Обърна се към Галя.
— Не искам да се срещам с него. Той трябва да си уговори час. Освен това чух, че бил се изчерпал. От две години не е написал нищо. Кажи му да си върви, Галя.
— Добре — отвърна Галя.
— Не, почакай! — обади се неуверено Миша Калман.
Галя се обърна, канейки се да излезе от стаята.
— Галя, така му кажи — настоя Сашенка и Галя тръгна към вратата.
— Почакай! — повтори Калман. — Аз съм почитател на неговото творчество. Толкова рядко се случва писатели от неговия ранг да пишат за нашето списание. Не бива да пропускаме такава възможност.
Изпъкналите очи на Клавдия, като очите на голям червен рак, се вторачиха в Сашенка.
— Нима ще позволите личното да надделее над общественото? — учуди се тя.
Сашенка усети, че е опасно да преиграва с антипатията си. След като се докосна до величието на самия Сталин, тя изведнъж изпита великодушие. Освен това дали не беше взела всичко прекалено навътре? Може пък да не е чак такъв негодник…
— Чакай малко, Галя — промълви тя най-после и Галя, подхилквайки се, спря.
— Другари, трябва да решим дали наистина искаме той да пише за „Советская женшчина“.
Клавдия изтъкна, че Голден заедно с Еренбург и Бабел е бил член на съветската делегация на конгреса на писателите в Париж през 1936 година, през 1937 е участвал в мероприятията, посветени на стогодишнината на Пушкин.
— Неговите разкази са незабравими — подкрепи я Калман, разрошвайки сивите си коси. Сашенка си спомни, че някои видни военни, с които Беня общуваше, бяха заклеймени като врагове на народа и разстреляни през 1937–1938 година. Неговият патрон Горки беше мъртъв, а много от писателите осъдени.
— Но какво е написал Голден напоследък? — попита тя. — Може би това е своеобразен протест против партията? Или е указание на култсъвета от Стария площад?
— Ще се обадя на Фадеев в съюза — каза Клавдия — и на културния апарат на Жданов в Централния комитет. Ще разуча.
— Предложението се приема. Какво бихте искали да напише той, Клавдия?
— Например за сладкарската фабрика „Болшевик“, която е направила най-голямата шоколадова торта в света във форма на танк за рождения ден на другаря Ворошилов. Голден може да интервюира работниците и да опише как те с комунистическа изобретателност са изработили дулото на танка от бисквити и вафли…
Сладкарската фабрика „Болшевик“ можеше да има централно място в материалите на списанието, но Сашенка се намръщи, като си представи какво ще каже Беня за очерка за тортата, за нейната форма и размери.
— Или може би материал за танци? — предложи Клавдия. — Под мое пряко ръководство.
— Вие предлагахте много по-интересни теми — прекъсна я Сашенка. — Помните ли на заседанието на женсъвета? Предложихте статия за детския дом за децата на враговете на народа!
— Това е злободневна тема за класовото превъзпитание на личността — потвърди Клавдия.
— Тъкмо това е тема за сериозен писател. Ще й отделим цяло фолио с пет хиляди думи. Чух, че мястото е добро и много от децата са осиновявани от съветски семейства. И тъй, другари, да го помоля ли да напише очерк за детския дом „Феликс Дзержински“?
Сашенка се почувства уморена. Вече беше седем часът вечерта, а Карло беше се събудил в шест сутринта и се мушна в леглото й. Отвън Москва се къпеше във виолетовата светлина на майската привечер. Въпреки петилетката и строежите наоколо в пейзажа на Москва имаше нещо старомодно. Улиците бяха полупразни, колите — рядкост. Кон с каруца караше зеленчуци по „Петровка“.
— Благодаря ви, другари! — каза Сашенка. — Решението е взето. — Колегите й напуснаха кабинета. — Галя?
— Окончателната присъда, другари? — пошегува се Галя, надничайки отвън.
— Покани го да влезе и можеш да си вървиш!
След малко Беня Голден вече беше в кабинета й.