— И какъв е правилният мъжки отговор според това… „Ръководство…“?
— Аз трябва да кажа „О, знам!“, сякаш ти вярвам.
— А не ми ли вярваш?
— Честно казано, наистина ти вярвам.
— И кой е авторът на тази популярна книга на мъдростта?
— Някой си Б. Голден — отвърна Беня Голден.
— Там пише ли какво става по-нататък?
Той замълча и по лицето му премина сянка.
— Страхуваш ли се, Сашенка?
Тя потрепери.
— Малко.
— Ние не бива да се срещаме повече — каза той.
— Шегуваш се, нали? — промълви, уплашена, че той наистина е решил така.
Той поклати глава, очите му бяха толкова близо до нейните.
— Сашенка, мисля, че това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Имал съм много жени…
— Не се хвали, мръсен галициецо! — промърмори тя.
— Може би се дължи на времето. Животът ни е толкова напрегнат. Нима не заслужаваме малко лично щастие? — Той взе лицето й в двете си ръце и за нейна изненада стана много сериозен.
— Изпитваш ли някакви чувства към мен?
Сашенка го отблъсна и пристъпи към прозореца, по гърба й се стичаха струйки пот, между краката си още усещаше пулсиране. Тя погледна надолу към Москва река, огряна от лунната нощ, към мостовете и Кремъл, шейсет и девет акра позлатени бледожълти дворци, кървавочервени бойници, блестящи куполи и павирани дворове. Там работеше другарят Сталин, в триъгълната сграда на Совнаркома със зеления покрив. Можеше дори да види светлината в неговия кабинет. Дали беше там сега? Хората си мислеха, че винаги е там, но тя знаеше, че той сигурно е в Кунцево. Беше неин приятел, Йосиф Висарионович… е, не съвсем приятел. Другарят Сталин е повече от приятел, той е Бащата на народите — да, нейният нов познат и понякога гост, който повиши мъжа й и похвали нейното списание — най-високата похвала за съветския човек. Тя си оставаше болшевичка до мозъка на костите. Случилото се в тази стая не промени възгледите й.
Но нещо все пак се беше променило. Беня, излегнат на леглото, запали цигара. Той мълчаливо я наблюдаваше, затаил дъх. Долу сигурно още свиреше оркестърът, но в стаята беше тихо. В живота си Сашенка имаше всичко освен любов. Тя беше комунистка, любяща майка, докато Беня беше забранен писател с дръзки за времето си мисли. Беше му чужда диалектиката на историята, на този неверник бродяга, който се отнасяше към другаря Сталин и работническо-селската държава само от гледна точка на науката. И все пак този празноглав, дързък и вулгарен галициец с неговата трапчинка на брадичката, ниските вежди над живите сини очи, редките кичури руса коса и неговата — да, да — мъжка сила я бяха направили абсолютно щастлива.
Той се изправи и застана зад гърба й.
— Какво има? — попита, прегръщайки я.
— Аз не само изневерих на мъжа си, но и извърших нещо, което не съм допускала, че някога ще извърша. Сега приличам на майка си.
Но той не искаше да я слуша.
— Ти дори не си представяш колко си сексуална. — Ръцете му галеха бедрата й. Те започнаха отново да се целуват — още една вълна разтърсващи емоции. Когато приключиха, двамата приличаха на обитатели на морето: телата им бяха мокри, хлъзгави и гъвкави като делфини.
По-късно, когато Сашенка, подпряла лакти на перваза на прозореца, отново се любуваше на Кремъл, той я докосна отзад толкова леко и нежно, че тя почти не позна тялото си.
— Ти се оказа толкова ненаситна! — подразни я той. Беня явно живееше радостно и със своята жизненост оцвети с всички цветове на дъгата нейния черно-бял малък свят.
— Ето заради това е всичко, заради това е цялата суетня — промърмори си тихичко тя.
14
Тялото й продължаваше да гори и трепери, Сашенка тръгна към къщи покрай Кремъл, през Манежния площад и покрай хотел „Национал“. Когато се обърна и погледна към Кремъл, осемте му червени звезди й напомниха за Беня. Беше чела във вестниците, че били направени от александрит, аметист, аквамарин, топаз и седем хиляди рубина! Да, седем хиляди рубина в чест на нея и Беня Голден. Какво се случи с мен, чудеше се тя. Не вярваше в необузданата сексуалност на Беня, нито на тайнствения сумрак, изпълнил малката стая. Отмина стария университет и зави по улица „Грановски“. Нейната розова къща, която приличаше на сватбена торта, петият Дом на съветите, се намираше отляво. Момчетата от охраната я поздравиха. Портиерът поливаше с маркуч тротоара.
Влезе в апартамента на първия етаж. Без да пали лампите, огледа лъснатия паркет, който миришеше на политура и отразяваше бледата светлина; харесваха й високите тавани с красиви орнаменти и ароматът на дърво от подарените от правителството мебели от карелски бор. Спалнята на родителите на мъжа й беше зад ъгъла по геобразния коридор. Тя запали лампата до леглото си — масивен златист торшер със зелен абажур. Седна за миг на леглото и си пое дъх. Нима беше предала всички, които обича? Може ли да изгуби всичко? Обаче никак не съжаляваше за стореното.