След като направи движение с ръка сякаш сваляше шапка и ни се поклони, той каза:
— Голяма чест, изключителна чест, мешърс! Идвате тъкмо навреме! Наистина не знаех къде да ви търся.
— Търсил ли си ни? — учудено го попитах.
— Всъщност все още не, но тъкмо се канех да го направя.
— Необяснимо! Сам ли си тук?
— Yes, мастър!
— Как да те наричаме?
— Както желаете. Обръщат се към мен как ли не. Ако наистина си Олд Шетърхенд, тогава навярно си чувал за Уил Дънкър, а?
— Прочутият скаут на генерал Грант?
— Yes, сър. Наричат ме също и Дългия Дънкър или Дългия Уил.
Той отново направи с дясната си ръка такова движение, сякаш сваляше шапка.
— Значи си тръгнал да ни търсиш?
— Yes, теб, Винету и някакъв млад музикант, който се казва Фогел. Ще ви обясня всичко. Само слезте от конете и елате при потока!
— Значи сега ни разрешаваш да се приближим, а?
— Yes! Впрочем спокойно можехте да ме оставите да стрелям — засмя се той. — Ето я моята карабина, ха-ха-ха! Той ни показа своята тояга.
— Нямаш ли пушка?
— Не. Промуших тоягата през клонака, за да ви заблудя.
— Но Уил Дънкър трябва да има оръжия!
— Имах, имах и то какви! Но индианците, могольоните, ми ги взеха.
— А-а! Да не са те нападнали?
— Yes, сър, yes. Както и колата с четирите коня.
— Ти си бил водачът, а кочияшът са го застреляли, нали?
— Така е, но ти май знаеш всичко, като че ли сам си бил там. Как стават тези неща, мастър?
— Първо ми кажи, коя е била онази лейди, която е седяла в колата!
— Ще ти кажа. Елате само с мен при потока и се настанете удобно. Бъдете ми добре дошли! Голяма чест, изключителна чест!
И той отново направи пантомимата, сякаш сваляше някаква невидима шапка. Бях чувал за този странен чудак, ала сега го виждах за пръв път. Слязохме от седлата, преведохме конете си през гъсталака и изведнъж се озовахме пред един извор, чиито бистри и студени води бликаха от земята и се спускаха надолу покрай храстите, които бяхме забелязали още отдалече. Там стоеше един великолепен жребец с индианска сбруя.
— Мастър Дънкър, този кон твой ли е? — попитах го аз.
— Yes — отвърна той. — Но ако предпочиташ да се изразя по-иначе, тогава ще кажа, че го взех временно назаем от Силния вятър, в случай че познаваш този червенокож негодник!
— Аха, от вожда на могольоните! Как стана така, че той ти даде назаем един толкова скъпоценен кон?
— И самият той не го знае. Това беше заем против волята му. Просто забравих първо да го попитам. Могольоните ми взеха всичко, а когато започнах да се съпротивлявам, ми направиха дрехите на парцали. Ето защо после взех в замяна коня.
— Истинско приключение, както предполагам. Трябва да ни го разкажеш!
— С удоволствие. Но преди това ми дайте назаем някакво оръжие, ако имате, разбира се, нещо излишно, та да мога да се почувствам като човек!
— Ето ти един от моите револвери.
Той го взе, разгледа го и забеляза фабричната марка.
— Великолепно оръжие! Прочута фабрика, сър! Сега вече онези негодници могат да ми дойдат, ще ги посрещна! И още нещо! Да имате някое парче месо? От вчера сутринта не съм слагал нищо между зъбите си.
— И месо ще получиш. Емъри, моля те, дай му едно по-солидно парче!
Макар да беше сушено, парчето, което получи, беше повече от килограм. Ала в съвсем кратко време то изчезна. Човекът наистина беше гладен. После той гребна с ръце вода и млясна с език.
— Това ми дойде много добре! Не вярвах, че толкова скоро ще мога да ям. Цяло щастие е, че ви срещнах, и то не само за мен, ами и за пленниците, защото тъкмо вие сте мъжете, които сигурно ще успеят да ги измъкнат.
— Що за хора са те?
— Що за хора ли? Хмм, сър, ще има много да се чудиш!
— Казвай най-сетне де! Трябва да знам, трябва всичко да знам!
— Ще го узнаеш, мастър. Но когато човек чете някоя хубава книга, той не започва нейде от средата или пък от края. Всяко нещо трябва да е по реда си, сър. И така, седях във форт Белкнър на чаша ментов джулеп — уверявам те, че това е най-прекрасният джулеп, какъвто може да има — и размислях накъде да ме понесат краката ми, дали нагоре към Ред Ривър или пък да прескоча за малко до Ляно Естакадо. И тъкмо тогава пред вратата спря кола, теглена от четири коня. От нея слезе един мъж, на когото от сто метра му личеше, че е джентълмен. Той влезе вътре, седна на съседната маса и се огледа като човек, който не е съвсем наясно какво да пие. Естествено аз го посъветвах да си поръча ментов джулеп и му подадох чашата си да го опита. След това двамата здравата му пийнахме и накрая той ме попита дали наоколо може да се намери някой свестен и надежден водач до Ню Мексико, че и за по-нататък. Всъщност човекът искаше да стигне чак до Фриско. Изминавал съм този път многократно и затова му предложих себе си за водач. Той взе нови коне със свежи сили и само след един час тръгнахме. И знаеш ли кой беше този джентълмен, а? Познаваш го много добре!