— Аха! Там искаме да отидем и ние.
— И ще трябва да отидете.
— Трябва ли? Че кой го е казал?
— Лейди Вернер, която също е там заедно с адвоката. И колата завлякоха нататък. Бил ли си някога при Бялата скала?
— Още не.
— Тогава си представи една неголяма планина! Застанеш ли горе и огледаш ли се наоколо, ще видиш един замък с кръгла форма, с бели зидове, прозорци, портали, колонади, подпорни стълбове, стълбища, еркери и кули. Ще си помислиш, че го е строил някой прочут архитект, но въпреки всичко това е естествена скала, бял варовик, от който постепенно дъждовете са изваяли този «замък» на природата. Покрай него минава поток, който от едната си страна мие скалата, а пък другият му бряг е обрасъл с гъсти шубраци. По-нататък, в посока на споменатата планина следва тревиста равнина, където могольоните са издигнали вигвамите си.
— Военновременни вигвами ли са?
— Не. Те живеят там със своите скуоу и деца. И тъй, завлякоха ни в онази красива местност. Бяхме вързани и на първо време бяхме всички заедно на едно място. Адвокатът ту щеше да се пръсне от гняв, ту хленчеше от панически страх. Той има заешко сърце. Лейди Вернер беше мълчалива, запазила пълно самообладание. Каза ни, че ако си знаел, че е пленена, непременно си щял да дойдеш да я освободиш.
— Така и ще направим. Продължавай!
— Вечерта ни разделиха. Отведоха ме в някакъв вигвам, където бях охраняван от един индианец. Така постъпиха и с адвоката. За жената също имаше отделна шатра, но на нея й свалиха ремъците. Даже й разрешиха да излиза от шатрата. Изглежда, че очите й бяха запленили и вожда. Днес към обед се случи нещо, което ще те изненада. Бяха ме извадили от вигвама и ме бяха събрали с адвоката, вероятно за да проведат нещо като разпит. Седяхме един до друг, а наоколо — най-знатните воини на могольоните. Тогава доведоха един ездач, който искаше да говори с вожда. Беше бял. Щом го зърна, адвокатът изкрещя като побеснял.
— Назова ли го по име?
— Да. първо го нарече Смол, Смол Хънтър, а после пък — Джонатан Мелтън.
— Каква беше реакцията на ездача?
— Отначало се изплаши, но после, изглежда, се зарадва. Той държа на вожда дълга реч, от която обаче ние нищо не можахме да чуем. Личеше си, че човекът идваше отдалеч и поне през половината нощ беше яздил, защото от умора едва си стоеше на краката и трябваше да седне, а конят му беше целият потънал в пот и прах.
— Вождът как го посрещна?
— Отначало мрачно, но после, когато онзи свърши речта си, Силния вятър стана по-дружелюбен и изпуши с него лулата на мира.
— По дяволите!
— Да, по дяволите! Вече знам, че този човек е един от тримата Мелтън, и то главният мерзавец. Адвокатът ми го каза.
— Мелтън носеше ли някаква чанта със себе си?
— Да, от черна кожа. Беше преметнал ремъка й през рамо. И на него дадоха един вигвам.
— Къде се намира?
— Той е точно до онзи вигвам, в който по-късно се канеха да ме натикат. Мелтън влезе вътре, но скоро пак излезе и дойде при нас.
— Все още ли носеше чантата си през рамо?
— Не.
— Значи я е оставил във вигвама. Това е важно за мен. Продължавай!
— Приближи се до нас, взе да се подиграва на адвоката и му каза, че неизбежно щял да умре на кола на мъченията веднага щом могольоните се върнели от бойния си поход.
— Значи се е говорило за някакъв боен поход, така ли?
— Представа си нямам. Един-единствен път чух тази дума именно от устата на Мелтън, но наистина останах с впечатление, че се подготвя нещо необичайно.
— Тези индианци се канят да нападнат нихорасите, за да им откраднат конете.
— И навярно нихорасите нищо не подозират, а?
— Всичко знаят и се готвят за бой.
— Well, тогава изгледите ни са добри. Ще отидем при нихорасите и ще ги доведем, за да освободим жената и адвоката.
— Нека първо добре обмислим нещата.
— Защо?
— Най-напред ще трябва да се запознаем с бивака им.