— Да не би да искаш да отидеш там? Но това означава да влезеш право в устата на лъва.
— Нямам такова намерение. Но я ми разкажи ти как избяга?
— Сър, вече ти споменах, че ме изведоха навън при адвоката и че после се появи Мелтън. Той доста дълго ангажира вниманието на вожда и индианецът нямаше възможност да се занимава с нас. Никой не ни наблюдаваше. Краката ни не бяха вързани, а само ръцете. Още от вчера дърпах и обработвах моите ремъци. Във вигвама ми имаше старо глинено гърне с вода, от което можех да пия. Та в него навлажнявах ремъка. Постепенно той стана мек и еластичен и се поразшири. Най-сетне ми се удаде да си измъкна ръцете и само зачаках подходящ миг, който да ми дава изгледи за успешно бягство. По едно време решиха пак да ме отведат във вигвама. Трябваше да мина покрай жилището на вожда. А там стоеше ей този кон, дето го виждаш тук. Великолепен жребец, какъвто рядко се среща. Казах си: сега или никога! Смъкнах ремъка от ръцете си, метнах се на коня и препуснах!
— Ах, каква ли олелия се е вдигнала!
— В самото начало никаква. Както изглежда, индианците бяха толкова смаяни от дързостта ми, че необезпокоявано минах през целия бивак. Е, после наистина се започна голяма дандания. Затрещяха изстрели, ама твърде късно. Нито един не ме улучи. Префучах невредим покрай пазачите. Вярно, имах прекрасен кон, ала за съжаление не разполагах с оръжие. Препусках дотук, където дадох възможност на жребеца да се напие с вода. Тъкмо се канех да продължа, и се появихте вие. Тъй, сега вече знаеш всичко.
— Колко време ти бе необходимо, за да стигнеш дотук?
— Около три часа.
— Не забравяш, че ще те преследват, нали?
— Yes, сър. Естествено че ще ме гонят. Дори и да не държат толкоз много на такъв стар нехранимайко като мен, то конят, който отмъкнах, е толкова скъпоценно животно, че ще положат всички усилия да си го върнат.
— Преследвачите ще яздят по следите ти, следователно ще се появят тук, но тъй като слънцето вече залезе, сигурно ще се е вече стъмнило, когато ще пристигнат на това място. Тогава няма да могат да различат дирята. Въпреки всичко нека не се бавим. Да тръгваме към Бялата скала!
— Well, идвам с вас.
— Нямаме нищо против. Една полезна мъжка десница в повече никога не бива да се пренебрегва.
Думите ми явно го поласкаха. Той се усмихна доволно.
— Но не мога да го искам от теб — продължих аз. — Бъди доволен, че си се измъкнал! Рисковано е пак да се връщаш.
— Вече не е, сър. Щом Олд Шетърхенд и Винету са тук, човек може всичко да рискува. Тръгвам с вас! Или искаш някой да каже за Дългия Дънкър, че се е изплашил от няколко индианци?
— Онова, което съм чувал за теб, ме кара да мисля, че си способен уестман.
— Тъй ли? Споменават ли ме хората поне с малко добро? Това ми стопля сърцето. И тъй, идвам с вас и можете да поемате каквито си искате рискове, уважаеми сър, аз участвам във всичко. Но няма как да тръгнем по пътя, по който дойдох, защото ще се натъкнем на моите преследвачи.
— Вярно е. Винету познава тези места и той ще ни води.
— Винету така ще ви води — обади се апачът, — че след два часа да видите пред себе си Бялата скала.
Закарахме конете на водопой, после отново се метнахме на седлата и тръгнахме на път точно когато последният дневен светлик изчезна на западния хоризонт.
Небето пак беше покрито с тежки облаци. Стана пак тъй тъмно, както и миналата вечер, но Винету ни водеше с такава сигурност, сякаш бе светъл ден. Както беше предвидил, така и стана. След два часа път, той спря. Някаква висока тъмна маса се издигаше право пред нас.
— Това е планината, за която говори Дънкър — обясни ни апачът.
— Наистина ли е тя? — попита Дългия Уил. — В този мрак не бих я познал.
— Тя е. Когато човек застане горе, може да види долу Бялата скала.
— Тогава ще трябва да се изкачим горе. Да яздим нататък!
— Чакай! — предупредително извиках. — Бивакът започва непосредствено от другата страна на възвишението, така ли?
— Да.
— В такъв случай, понеже то се издига над него и оттам се вижда надалеч, бих се учудил много, ако горе няма пост. Нека първо Винету се изкачи сам, за да разузнае какво е положението.
Апачът скочи от коня и изчезна в нощната тъма. Измина около половин час преди да се върне.
— Моите братя трябва да бъдат внимателни, горе има двоен пост — доложи той.
— Значи не можем да се изкачим, така ли?
— Можем, но без конете.
— Тогава ще ги отведем по-далеч — назад. Ако веднъж изпръхтят или изцвилят, ще ни издадат.
Върнахме се малко назад и оставихме животните под надзора на Емъри. После само тримата отново се отправихме към възвишението и предпазливо се изкачихме горе. Постовете бяха запалили огън, на чиято светлина ясно можехме да различим двата силуета. Стражите, или по-скоро техният предводител, заслужаваха само презрителен присмех.