Реката не беше широка, но дълбока. Щом се оттласнахме от брега, изгубихме почва под краката си и бяхме принудени да плуваме. Съвсем точно се съобразявах със силата на течението, а моят спътник ме следваше на няколко метра. Беше тъмно, но въпреки това, след като изминахме известно разстояние, забелязах първият пост да стои на брега. Успяхме щастливо да минем покрай него. Беше застанал с лице към водата и несъмнено видя двете купчини от тръстика и клони, понесени от реката, но нищо не заподозря. Това ме убеди, че нашите островчета имаха естествен вид. Можех да се надявам, че нямаше да направят впечатление и на други бдителни очи.
По-нататък не ни се мернаха никакви постове. Вероятно само след долния край на бивака имаше още един пост на брега на реката. Скоро пред очите ни изплуваха първите вигвами, осветени от огньовете. Те се издигаха на левия бряг, засенчен от растящите там храсталаци. Ако се бяхме придвижвали близо до него, гъсталаците щяха да скриват бивака от погледите ни — затова ние се придържахме повече към другия, десния бряг. Оттам можехме да хвърляме поглед тук-там между храстите и бяхме сигурни, че отсреща нямаше никой, който да ни обърне тъй нежелано от нас внимание.
По едно време течението отслабна, защото реката описваше широк завой надясно, където водите й миеха подножието на Бялата скала. По този начин от вътрешната страна на завоя, отляво на нас, оставаше достатъчно място за шатрите, повечето от които бяха издигнати близо до реката — сигурно, за да им е под ръка тъй необходимата вода.
Бяхме минали вече покрай тринайсет или четиринайсет вигвами, когато Дънкър ми даде знак, че иска да ми съобщи нещо. Тъй като ме следваше съвсем отблизо, нямаше нужда да спирам. Наострих слух зад мен и го чух да казва:
— Големият вигвам, пред който са забити двете копия с амулети, е на вожда.
Всъщност това не ме интересуваше особено, но все пак обърнах внимание на посочения вигвам и разбрах колко добре беше направил Дънкър, че ми го посочи. Пред вигвама гореше огън. Но понеже той вече догаряше, отстрани на шатрата, където имаше повече място, бяха запалили още един огън. Край него седяха неколцина червенокожи, и то така, че лесно можеше да се узнае какво предстои. Сигурно щяха да дойдат и други и заедно да образуват кръг. Очевидно там щеше да се състои съвещание. Ако успеем да ги подслушаме, може би ще узнаем нещо важно. Ето защо спрях с островчето си на десния бряг и Дънкър направи същото — така че двете островчета се сляха в едно. Озовахме се толкова близо един до друг, че можехме тихо да разговаряме и съвсем ясно да се разбираме.
Вярно, че за да ги подслушаме, трябваше да се прехвърлим на левия бряг, обаче там храстите щяха да ни пречат добре да се оглеждаме наоколо. Затова на първо време останахме все още при десния бряг, за да можем оттам да наблюдаваме какво става отсреща. Отново имахме възможността да стъпим на дъното. Водата бе дори толкова плитка, че можехме да седнем на мекия наносен пясък.
— Сър, защо спираш тук? — тихо ме попита Дънкър.
— Нима не виждаш, че отсреща се правят приготовления за някакво съвещание? — попитах го аз.
— Наистина. Искаш да ги подслушваш ли?
— Да. По-късно, когато започне събранието им. Засега ще останем тук, защото така ще можем да установим кой ще вземе участие в съвещанието. Оттук не се ли вижда вигвамът, където живее Мелтън?
— Не. Но той е шестият, ако се брои от зигвама на вожда надолу по брега.
— Ами вигвамът на лейди Вернер?
— Той е четвъртият оттам нататък.
— В такъв случай не е нужно тепърва да ми показваш двата вигвама, стига само да не си объркал в броенето. Да изчакаме сега да видим какво ще става отсреща!
Изглежда, на съвещанието щеше да се разглежда някакъв много важен въпрос. Разбрахме го от големината на кръга, който щеше да се образува, както и от значителния брой обикновени воини, които още отсега се събираха наоколо. На известно разстояние от вътрешния кръг те започнаха да се подреждат в широк полукръг, защото в съвещанието имаха право да участват само по-изтъкнатите воини.
Малко повече от час бяхме седели така «на котва», когато забелязахме от вигвама на вожда да излиза някакъв висок и як индианец, който се отправи към вътрешния кръг.
— Това е Силния вятър — прошепна ми Дънкър.
Значи този човек беше вождът. Зад него се появи и Джонатан Мелтън. Той носеше всичките си оръжия и седна до Силния вятър. Следователно Мелтън ще участва в съвещанието, като преди това е имал разговор с вожда. После по даден знак се появиха дванайсет възрастни и опитни воини, които се настаниха в кръга.