Отново се оттласнахме от брега и продължихме да плуваме нататък. Шестият вигвам се намираше също тъй близо до рекичката, както и другите. През храстите сянката му падаше върху водната повърхност. Когато се добрахме до нея, ние пак спряхме на брега. Подканих Дънкър:
— Остани тук, докато се върна, но в никакъв случай не излизай на сушата!
— Ами ако не се върнеш, сър?
— Тогава ще чуеш Винету да стреля. Разнесат ли се изстрели от неговата Сребърна карабина, ще бягаш оттук. С твоето островче ще се спуснеш надолу по реката, докато стигнеш най-долния пост, и след като го заобиколиш, ще се върнеш при сър Емъри.
— Ами ти, какво ще стане с теб?
— Остави тази грижа на мен. Не би могъл да ми помогнеш, по-скоро би навредил на нашия план.
Закрепих островчето си за храста, до който се намирах в момента, и се измъкнах изпод него, като естествено първо трябваше да се гмурна. После предпазливо започнах да се промъквам между храсталаците нагоре по брега. Щом стигнах горе, се огледах. Не се виждаше жива душа.
Сега най-важното беше да разбера дали във вигвама имаше човек, или не. Пропълзях съвсем близо до него и наострих слух. Нищо не се чуваше. Извадих едно колче от земята и внимателно повдигнах долния край на платнището. Входът се намираше точно срещу мен. Беше полуотворен. Тъй като светлината на един от огньовете падаше вътре, забелязах, че вигвамът е празен.
Сърцето ми заби учестено. Мелтън носеше заграбеното наследство в една кожена чанта, но не я беше взел със себе си на събранието. Следователно тя се намираше в неговия вигвам. Обаче никъде не я зърнах. Ето защо повдигнах платнището още малко нагоре и се вмъкнах вътре. Чантата никъде не се виждаше. Дали не я беше дал на вожда да я пази? Но това не ми се струваше много вероятно. Ето защо пропълзях до леглото, направено от шума, трева и няколко одеяла, бръкнах с ръка отдолу и затърсих. И ето че… я напипах!
Бях изпаднал в голяма възбуда. Тук бяха милионите, които толкова искахме да си върнем. Но дали биваше да ги взема? С усилие на волята си наложих спокойствие.
Отмъкнех ли чантата, Мелтън съвсем скоро щеше да забележи, че тя липсва. Щеше да вдигне тревога. Щяха да търсят и да намерят следите ми, после щяха да продължат да претърсват околността и щяха да се натъкнат и на другите ни дири. Така щяхме да се изложим на най-голяма опасност, а дори и да й се изплъзнехме, щяхме да имаме парите, но не и крадеца.
И така, не биваше да вземам чантата. А да я отворя и разровя, това щеше да ми отнеме време, с което не разполагах. Трябваше обаче да рискувам. Трескаво измъкнах толкова търсения предмет изпод одеялата. Може би Джонатан беше извадил ценното й съдържание и го беше напъхал по джобовете си. В такъв случай излагането ми на тази опасност бе съвсем безполезно.
Чантата беше кожена и имаше метална рамка с ключалка. Беше пълна и… заключена. Извадих ножа си, насилих ключалката и я отворих. Това никак не беше трудно, но го направих неохотно, понеже бе твърде съмнително дали ще успея да я затворя също тъй лесно. Бръкнах в чантата и напипах някакви меки предмети и други по-дребни неща, но те не бяха онова, което търсех. После между пръстите ми попадна дебел портфейл. Нямаше нищо друго. Измъкнах го. За да възстановя предишния обем на чантата, с ножа си отрязах парче от най-долното одеяло, сгънах го, придавайки му четириъгълна форма, и го пъхнах обратно на мястото, откъдето бях извадил портфейла. После натиснах металната рамка с ключалката по-здраво, за да се затвори, и тя… щракна! Не можех да си обясня как бе възможно това, но отворената преди малко с груба сила ключалка пак се заключи.
Вече трябваше да се връщам, но това не беше толкова лесно, колкото може би някой ще си помисли, защото се налагаше да залича оставените от мен следи.
Вярно, дрехите ми бяха подгизнали, но сигурно бе, че във вигвама нямаше да измокря чак толкова много пода, за да направи някому впечатление. След като отново напъхах кожената чанта под постелята, аз захапах със зъби портфейла, изпълзях навън от вигвама и пак забих колчето на старото му място. Пълзейки на колене заднешком към реката, аз грижливо изправях с ръце стъпканата трева. Ако тази нощ на това място паднеше роса, на зазоряване тук сигурно нямаше да си личи нищо от следите ми. Когато най-сетне стигнах долу при водата, откъм скривалището на Дънкър дочух тихия му глас:
— Слава Богу! Това чакане ми се стори цяла вечност! От безпокойство за теб така се изприщих, че заприличах на болен от шарка.
— И въпреки всичко се налага да ме почакаш още малко — отвърнах аз.
— Още ли да чакам? Защо?