— Донесох нещо, което нямаше как да не взема, а от друга страна, то не бива да се мокри, тъй че трябва да го закрепя върху моето островче, за да остане сухо.
— Какво е то?
— Няколко милиона долара.
— Какво? Да не би да са онези заграбени пари.
— Да.
— Голям късметлия си! Сигурно са в портфейл, а?
— Да.
— Тогава го закрепи много внимателно, за да не се загуби!
— В задния край на моето островче ще направя втора плаваща купчина. Отсега нататък ще трябва да не я изпускаш из очи, докато ме следваш.
Трябваше да събера нужния материал, но не биваше да режа клони от храстите, защото светлия цвят на отрязаните места щеше да ме издаде. За щастие наоколо имаше и други откършени и нападали клонки, които бяха напълно достатъчно за моята цел. След като скътах портфейла на това сигурно място, отново се мушнах под моя остров и продължихме да плуваме. Спряхме при четвъртия вигвам и аз отново се измъкнах навън.
— Внимавай! — предупреди ме Дънкър. — Предполагам, че лейди Вернер не е сама във вигвама!
— Тогава навярно седи навън — отвърнах му аз.
— Тъй ли? И защо?
— Защото такава дама ще предпочете да се наслаждава възможно по-дълго на чистия въздух, вместо да кисне в тесния задушен вигвам заедно със старите скуоу.
Пълзейки, аз се изкачих по брега. Предположението ми се потвърди. На три-четири крачки пред мен се издигаше вигвамът, а близо до него видях седналата Марта. Тя бе избрала мястото си отстрани на шатрата, защото пред входа й се бяха настанили няколко индианки. Важното беше да я заговоря, без да я изплаша прекалено много. Най-добре бе да я повикам със собственото й име и да си послужа с немски език.
— Марта! — тихо прошепнах зад гърба й. Тя трепна и изненадано се обърна, но за мое щастие, без да извика. Надигнах глава, колкото да може да види лицето ми, и едва чуто побързах да й прошепна:
— Тихо! Не вдигайте шум! Познахте ли ме?
— Да — едва промълви тя и се отдръпна малко встрани, така че по-лесно да можем да разменяме тихи думи. Вниманието на индианките бе насочено към мястото, където съвещанието на воините все още не беше приключило.
— Дойдох само за да ви кажа, че съм наблизо — продължих аз.
— Слава Богу! — прошепна тя и сключи ръце като за молитва. — Но каква дързост от ваша страна!
— Изобщо не е опасно. Преди всичко ми кажете как се отнасят с вас!
— Доста сносно.
— Значи, както изглежда, животът ви не е в опасност, така ли?
— Може би все пак да е!… Ако Джонатан Мелтън… но вие няма как да знаете какво…
— Всичко знам — прекъснах я аз. — Вашият водач Дънкър…
— Той избяга! — припряно се намеси тя..
— И се натъкна на мен и Винету. В момента се крие зад мен във водата.
— Господи, колко е опасно! Ами моят брат Франц?
— Той е в безопасност. Намира се при нихорасите.
— Там не е в безопасност, защото те ще бъдат нападнати от могольоните. Мелтън ми каза, че и той ще вземе участие в похода, за да ви залови.
— Значи очаква, че ще дойдем, така ли?
— Както изглежда. Той ме заплаши. След като му паднете в ръцете заедно с Винету и мистър Емъри и да «пречука» и всички нас.
— Тогава вече знаете, че поне за момента нищо лошо няма да ви се случи. Можете да сте спокойна. А ние ще се погрижим походът им срещу нихорасите да се провали, така че няма защо да берете страх и заради брат си. Сега засега все още не мога да ви освободя, но ви уверявам, че вашето пленничество ще е много кратко. Къде е Мърфи, този тъй непредпазлив адвокат?
— Малко по-нататък. По нареждане на Мелтън го охраняват твърде зорко. Ами вие какво правихте през това време? Изглежда, не сте намерили замъка, който търсехте.
— Намерихме го. По-късно ще ви разкажа с подробности! Хари Мелтън е мъртъв. Пленихме брат му Томас и само Джонатан ни се изплъзна. Но най-късно след няколко дни ще го Заловим.
— Ами наследството? Какво стана с него?
— Може би е вече в ръцете ми.
— В ръцете ви…
— Тихо, по-тихо! — прекъснах я аз. — Вече и без друго говорих много и останах тук твърде дълго. Ще ви кажа, още само това, че бях във вигвама на Мелтън. Пропълзях вътре и понеже там нямаше никой, отмъкнах портфейла му, където вероятно е скрито всичко, което търсим. Това е най-важното, но скоро ще спипаме и тези негодници. А сега тръгвам! Не се тревожете и ми изпълнете една молба, след като се отдалеча!
— Каква е тя?
— Слезте няколко пъти до водата, за да заличите моите следи!
Ако индианците забележат смачканата трева, ще си помислят, че вие сте го направили.
— С удоволствие! Но позволете ми и аз да ви помоля нещо! Не залагайте живота си на карта! Ако ви убият, и аз съм загубена.