— Не сте, защото тогава тук ще са и Винету, и Емъри. Но ви уверявам, че нищо лошо няма да ми се случи. Чувствам се в такава сигурност, в каквато е и препоръчаното писмо в чантата на пощальона. И така, не се отчайвайте! Дръжте се смело и бъдете уверена, че непременно ще ви измъкнем оттук, понеже…
Аз млъкнах, защото в същия миг над бивака се разнесе силен пронизителен вик. Старите индианки пред входа на вигвама скочиха на крака и изпълнени от любопитство, се отдалечиха на няколко крачки, тъй че вече нямаше опасност да ни забележат толкова лесно, както преди.
— Какво ли означава това? — попита Марта.
— Този вик е сигнал за индианците да се съберат. От него разбирам, че са решили да действат според предложенията на Мелтън. Несъмнено много скоро един отряд ще поеме на път, за да ни залови. Трябва да тръгвам. И така, кураж! И довиждане!
Тя ми подаде ръка, после аз се плъзнах надолу към водата. Тъкмо когато се канех да се промъкна под моето островче, чух един познат глас да казва:
— Мисис Вернер, идвам, за да се сбогувам с вас. Наистина, убеден съм, че ви е много тежко да се разделите с мен, но мога да ви даря с утехата, че скоро пак ще се видим.
Човекът, който изрече тези думи, беше Джонатан Мелтън. Тонът му беше толкова гадно подигравателен, че страшно много ми се прииска да се втурна нагоре, да го сграбча и да го завлека с мен във водата. Ала трябваше да се съобразявам не само с Марта и с Мърфи, а и с… онзи портфейл. Ето защо се вмъкнах в скривалището си и продължих да подслушвам. Негодникът продължи:
— Не съм аз единственият, който ще напусне бивака, вие също ще заминете оттук.
Ах, помислих си аз, дано в този момент Марта постъпи разумно!
Дано да не млъкне, а да му отговори нещо! И тя наистина постъпи умно. Изглежда съобрази, че аз още не съм се отдалечил и имам голямото желание да чуя какво още ще й съобщи той.
— Ще замина ли? И кога? — попита тя.
— Още на зазоряване заедно с индианците, които ще потеглят в поход срещу нихорасите. Само след четвърт час аз тръгвам с един отряд от петдесет могольони, за да заловим Олд Шетърхенд, Винету и англичанина. Ако все още се намират в замъка, където искахте да отидете и вие, там ще ги изненадаме и пленим. А ако са тръгнали, ще ги пресрещнем нейде по пътя. И в двата случая отсега може да се каже, че все едно са ни в ръцете. А на сутринта индианците ще вземат със себе си и вас, и адвоката, за да не се налага да се връщам толкова далеч назад. С вас ще се срещнем в една много красива местност, наречена Мрачната долина. И какво мислите, че ще се случи тогава?
— Да не би да се каните да ни убиете?
— Да ви убия ли? Ще ви призная, че с това предположение сте доста близо до истината.
— Сър, нещата може да се развият и по съвсем друг начин, а не както си мислите. Все пак е възможно да не успеете да изненадате нихорасите и могольоните да бъдат победени. Тогава ще попадна в ръцете на победителите, но не и във вашите.
— Pshaw, женски акъл! Нихорасите изобщо не подозират, че ще предприемем боен поход срещу тях. Ще ги връхлетим, тъй както ястребът връхлита върху гълъбите. Наредих да не ви изпускат из очи — нито вас, нито адвоката. Ще ви вържат върху конете. Не е изключено на вожда да му хрумне милостивата мисъл да ви качи във вашата кола, защото не можете да яздите добре и само ще бавите колоната. Но в никакъв случай няма да ви се предложи случай да избягате и в никакъв случай не бива да се надявате, че вашите приятели ще успеят да ми се изплъзнат и да ви спасят! А сега си вървете във вашия вигвам! Жените, които ви пазят, са получили нареждане да не ви пускат навън до настъпването на деня.
Изглежда, тя се подчини на заповедта му, понеже нищо повече не чух. Изчакахме още известно време, а после продължихме да плуваме надолу, докато се озовахме извън веригата от постове. Едва тогава се измъкнахме от водата. Когато прибрах портфейла, забелязах, че бе съвсем сух.
Въпреки нощния мрак успяхме да се ориентираме в коя посока да тръгнем, понеже горе на възвишението огънят все още гореше.
Той ни послужи като пътеуказател. От другата страна на хълма ни очакваше Емъри.
— Сър — обади се Дънкър, докато крачехме редом един до друг, — ама това беше такова приключение, за което винаги ще си спомням с голямо удоволствие. Разговорът ти с онази лейди бе толкова тих, че нищо не можах да чуя, но накрая Мелтън ни издаде всичко. Направо няма цена обстоятелството, че в прекалената си сигурност и увлечен от желанието си да й се подиграва, той ни издрънка всичко.
Какво ще правим сега?