— Олд Шетърхенд е прав. А какво ще каже моят брат Емъри?
— Да тръгнем веднага — отвърна англичанинът. — Парите са вече у нас, а сега остава да спипаме и скъпия Джонатан. Винету може ли да ни води така, че могольоните да не попаднат на следите ни?
— Да. Те ще яздят по пътя, по който минахме вчера от извора насам. Ако се придържаме малко по-надясно, те няма да забележат никаква следа от нас.
Той искаше да яздим така, че пътят ни да води успоредно с пътя на могольоните. Така и направихме. Може би беше вече два часа през нощта, когато се метнахме на седлата и напуснахме това място. Ездата ни наистина не предвещаваше да е особено приятна, защото вятърът се усили и скоро започна да вали толкова силно, че след съвсем кратко време се измокрихме до кости. Но за мен и за Дънкър това нямаше никакво значение, защото още отпреди бяхме подгизнали от вода.
Шеста глава
Спасените милиони
Ездата, която ни предстоеше, изискваше от конете прекалено голямо напрежение на силите, но пък просто нямаше как те да се чувстват по-добре от господарите си. В пуеблото те имаха възможност да си отпочинат, докато ние бяхме принудени да бдим. После при планинското възвишение, където трябваше да бъдем нападнати от индианците на Юдит, спахме съвсем малко, а днес не бяхме подремнали дори и минута. Съмнително беше дали и през идната нощ щяхме да намерим време за сън, при положение че ни се налагаше да бързаме толкова много. Дъждът си имаше своята неприятна, но и своята полезна страна. Той ни измокри до кости, ала поддържаше бодростта на конете. Вярно, че ездачите се чувстваха в известна степен прекалено «ободрени» и не бяха в кой знае колко добро настроение. Ето защо яздехме мълчаливо и навъсено подир апача, който въпреки дъжда, намалил видимостта ни през нощта на по-малко от пет крачки, не спря нито веднъж, за да се огледа и ориентира. Колкото и да напрягах паметта си да си припомня дали Винету изобщо някога се беше заблуждавал по отношение на пътя, след като беше казал, че добре познава местностите, нищо подобно не можах да си спомня.
Когато се развидели, ние се намирахме насред някаква обширна прерия. Винету посочи на североизток и каза:
— Ей там на около Половин час оттук минава пътят, по който яздихме вчера преди да срещнем нашия брат Дънкър. Вече е светло и затова нека препуснем по-бързо.
Не пришпорихме конете до предела на възможностите им, а само толкова, че за един час изминахме цяла немска миля. За наша радост още преди обяд вятърът утихна, дъждът спря и облаците се разнесоха. Водата добре си свърши работата и изцяло заличи следите ни. Пладнето беше все още доста далеч, когато Винету отново посочи на североизток с думите:
— На около един час път оттук се простира гората, в чиито край срещнахме вожда на нихорасите. Моите братя сигурно ще признаят, че яздихме много добре.
Разположената на изток от нас гора явно извиваше и продължаваше на юг, тъй като малко по-късно я видяхме да изплува пред нас именно в тази посока. Стигнахме до нея, после почти до обяд яздихме между дърветата и спряхме едва при отвъдния й край, за да дадем възможност на конете да си отдъхнат. След като почиваха и пощипваха трева почти два часа, ние продължихме пътуването си, но вече не в досегашната посока, понеже Винету свърна на югоизток. Когато го попитахме за причината, той отговори:
— Тъй като ги изпреварихме много, няма защо да се опасяваме, че могольоните ще се натъкнат днес на следите ни. Ето защо сега ще се отправим към пътя, по който смятат да минат и те. Ще ни е само от полза, ако моите братя се запознаят с него.
Когато използвам думата «път», никога нямам предвид видимо прокарана и утъпкана пътека. Скоро излязохме на едно плато, където имаше много пясък и камънаци, но съвсем малко трева. От време на време пред нас се изпречваше по някой хълм, който заобикаляхме. Тук нямаше истински планини, въпреки че на северозапад се простираха масивите на Могольон, а на североизток, което ще рече зад нас, бе Сиера бланка. Пътят ни се спускаше надолу към земите по горното течение на Хила. Никъде не намерихме вода.
Едва привечер една малка прерия ни показа, че сме навлезли в район с по-висока влажност. Скоро забелязахме и отделно растящи храсти. В подножието на едно възвишение от земята се процеждаше мъничко поточе. Там намерихме толкова хубаво място за бивак, за каквото можехме само да мечтаем.