— Тук ли ще спрем? — попита Емъри.
— Не — отвърна Винету.
— Но можем да заведем конете на водопой!
— Винету няма да го забрани, но после ще продължим ездата, за да минем през гората, която виждате ей там на юг, още преди да се е стъмнило… Уф! Слизайте бързо от конете!
Тъй като той говореше за ширналата се на юг гора, погледите ни естествено бяха насочени натам. И ето че забелязахме пет ездачи, които се приближаваха към нас. Сигурно все още не ни бяха видели, защото бяха на твърде голямо разстояние, а ние бяхме спрели сред храстите, обграждащи извора. Веднага скочихме от седлата и грабнахме пушките.
Петимата яздеха много хубави животни, нямаха пушки, но затова пък, както изглеждаше, конете им носеха зад седлата торби, натъпкани с провизии. Това ми даде право да кажа:
— Разузнавачи!
— Нихораси — добави Винету. — По лицата им няма бойни цветове, но не е възможно да са от друго племе. Те са наши приятели, обаче въпреки това ще трябва да им дадем добър урок.
Той имаше право. Съгледвачите са длъжни да са десетократно по-предпазливи. Дори и след като се приближиха достатъчно, тези индианци изобщо не забелязаха, че край извора се въртят някакви хора. Те все още нямаха възможност да ни видят нас самите, но нали в крайна сметка се бяхме добрали до това място, яздейки през покрита с трева равнина, и за всяко по-зорко око дори и в ниската трева нашата диря си личеше като дебела тъмна черта. Просто бяха длъжни да я забележат. Но те продължаваха да яздят към нас с такава безгрижна сигурност, сякаш се намираха в непосредствена близост до своето село. Когато се приближиха на около двайсетина метра, ние промушихме цевите на пушките си между клоните и Винету им извика на езика на могольоните:
— Стой! Нито крачка напред, нито крачка назад иначе ще стреляме!
Изплашени, те спряха и безпомощно втренчиха погледи в храсталаците.
— Онзи от вас, който се опита да обърне коня си, ще получи първия куршум! — заплаши Винету. — Слезте от седлата и хвърлете ножовете си!
Тогава единият от тях попита:
— Кои сте вие, дето се криете зад храстите?
— Ние сме десет храбри воини на могольоните. Не се ли подчините, загубени сте!
— Уф! Великият Маниту ни изостави. Неговата воля е да бъдем пленени от могольоните, но нашите братя ще ни освободят.
Човекът бързо скочи на земята, измъкна ножа си и го захвърли зад себе си. Другите последваха примера му. Петимата, застанаха пред конете си и покорно зачакаха да видят, какво щяха да предприемат техните врагове. Тогава Винету пристъпи напред и с назидателен тон им каза:
— Нима могат да се използват като съгледвачи хора, които слепешката сами влизат в ръцете на смъртта?
— Уф, уф! — възкликна един от нихорасите. — Винету, вождът на апачите!
— Имате задача да разузнаете какво правят могольоните, а държите очите си затворени.
— Знаем, че могольоните се канят да потеглят едва след три дни — опита се да се извини индианецът.
— Нима това е причина да сте като слепи? Дори и отрядите на могольоните да са все още далеч, то би трябвало да се сетите, че те също ще изпратят съгледвачи. Постъпвате като хлапета, които още не са получили съвети и указания. Ако ние наистина бяхме ваши врагове, никога нямаше да се върнете при племето си.
— Нека нашият прочут брат ни убие! Така ще е по-добре, отколкото да слушаме думите, които отправя към нас.
Индианецът говореше напълно сериозно. Да бъдеш хванат от Винету в подобна немарливост, бе голям позор. Клетите нихораси съкрушено гледаха в земята. Това омилостиви апача и с по-благ тон той им каза:
— Винету не е ваш вожд. Той иска само да ви обърне внимание, че човек винаги трябва да си държи очите отворени. Я ми кажете, кой ви изпрати на разузнаване?
— Нашият вожд Бързата стрела.
— Той доведе ли някого при вас?
— Да, един млад бледолик и една бяла пленница.
— Знаете ли кой му ги е предал?
— Да.
— Тогава сигурно знаете и кой още се намира тук зад храстите, а?
— Поразяващата ръка заедно с един друг храбър бял воин.
— Правилно отгатна. Освен това с нас има и друг воин, който умее да открива и най-скритите пътеки. Вземете си ножовете и елате с конете тук при водата!
Те изпълниха, каквото им беше казано. Подадох им ръка с думите:
— Моите братя са ни добре дошли. Нека седнат при нас и да ни кажат какви нареждания са получили от техния храбър и мъдър вожд!
Моят приятелски тон, както и обстоятелството, че Емъри и Дънкър също им подадоха ръка, им подействаха окуражаващо. Те пуснаха конете си свободно да пасат и нихорасът, който бе говорил досега, ми отвърна: