— Ще я видиш, мастър Дънкър — засмя се Емъри. — И не само ще я видиш, ами дори ще можеш да си поговориш с нея.
— Откъде накъде пък ще говори с нея? — попитах аз.
— Ами няма ли най-сетне да заловим тази фуста? — отвърна ми той с въпрос.
— Не — обади се Винету. — Сега не бива да посягаме на нея, защото отива да се срещне с Мелтън, а така ще направим двоен улов.
Той каза всичко това с такава сигурност, че дори и аз се учудих и го попитах:
— Изглежда моят брат изобщо не се съмнява, че това ще стане, а?
— Ако Джонатан не е сляп, или ако неговите петдесет могольони имат очи, няма как да не се натъкнат на бялата скуоу. Вече ви казах, че пътят за пуеблото минава на половин час езда оттук. Теренът е равнинен и никъде не се изпречват нито скали, нито храсти или дървета. А освен това бялата скуоу е седнала ей там, при извора, край толкова голям огън, че той се вижда много по-отдалече, отколкото е споменатото разстояние от половинчасова езда.
— Много добре! Ами ако Мелтън все още не е стигнал дотук, или пък вече е отминал? Тогава какво?
— Невъзможно е вече да е отминал. Нито той, нито неговите могольони имат добри ездитни животни. Нищо не ги принуждава да пришпорват конете си. Ако, както предполагам, са се движили с обичайната за индианците крачка, не може да са стигнали кой знае колко далече и едва ли са подминали тази местност. А тъй като изворът, където лагерува Юдит с нейните индианци, има най-хубавата вода по тези места, а и могольоните по всяка вероятност ще се появят тъкмо когато настъпи времето за бивакуване, възможно е да се насочат към извора, за да пренощуват там.
— Голям майтап ще падне! — обади се англичанинът. — В такъв случай с един удар бихме заловили цялата банда — Юдит, Джонатан, юмите, а и могольоните.
— По-тихо! — прекъснах го аз. — Онези, които искаш да плениш, все още не са тук, а е съмнително дали изобщо ще се появят.
— Добре, но тогава какво Ще правим? — попита той.
— Ще чакаме. Най-напред искам и аз да се промъкна до огъня. Винету беше вече там, така че познава околностите и ще ме заведе. Щом се върнем, по-лесно ще отговорим на въпроса какво ще правим.
— А сега-засега тук ли оставаме?
— Не. Първо ще се върнем още малко назад. Човек никога не знае какво може да се случи и затова ще е по-добре да си потърсим някое безопасно място.
И така, поехме обратно и яздихме, докато стигнахме източния край на Змийската планина, врязал се като клин в равнината. Заобиколихме го и когато отново се озовахме откъм южните склонове на възвишенията, сметнах, че вече се намираме на сигурно място. Слязохме от конете. Емъри и Дънкър заедно с четиримата съгледвачи на нихорасите трябваше да останат там, а ние двамата — Винету и аз, пак се отправихме към отвъдната страна на планината.
Когато почти стигнахме мястото, където апачът беше доловил миризмата на огън, той не навлезе направо в храсталака, а свърна първо наляво към стръмните поли на възвишението, където се издигаха дървета. Там звездната светлина не проникваше до нас и се видяхме обгърнати от непрогледна тъмнина. Пипнешком продължихме безшумно да се промъкваме напред. Апачът ме водеше. Това трая може би около четвърт час, понеже се налагаше да бъдем извънредно предпазливи и напредвахме педя по педя.
Най-сетне между стволовете на дърветата зърнахме светлината на огъня. Вече можехме да виждаме по-добре и да се придвижваме по-бързо. Ала така можеха и по-лесно да ни забележат и затова трябваше да сме още по-предпазливи. Запълзяхме по земята, като се придържахме само към сенките на дърветата. Когато се озовах съвсем близо до апача, той извърна глава към мен и ми прошепна:
— Сигурно моят брат ще се зарадва, щом види мястото, където ще го заведа, защото едва ли е намирал такова подходящо скривалище за подслушване.
Винету излезе прав. Погледнато от бивака, ние се озовахме на склона на височина от около три метра. Под нас водата извираше от скалата и от нашето местоположение изглеждаше невъзможно човек да се спусне долу. Но само така изглеждаше, защото там нагъсто растяха смърчове, стигайки чак до извора. Гъстите им клони се спускаха ниско над земята и образуваха скривалище, за което можехме само да мечтаем.
Винету изчезна под най-долните клони и аз го последвах. Придържайки се ниско долу с ръце за стволовете, ние започнахме бавно да се спускаме по склона с краката напред, като се стремяхме да останем скрити под гъстите смърчови клони. Продължихме така чак до долу, където се спряхме, добре прикрити между последните дървета.