На близо от лявата ни страна извираше водата от скалите. Непосредствено отдясно каменният склон започваше да се издига стръмно нагоре. Изглеждаше невъзможно на това място, където се бяхме скрили, да се приюти човек. Изворът пълнеше най-напред малък воден басейн с ширина най-много два метра и оттам изтичащата вода образуваше малко поточе. Та отвъд този малък водоем пред нещо като колиба, направена от юмите с помощта на наклонени един към друг по-големи клони и покрита с по-малки вейки и шума, седеше… красивата Юдит. Претенции за подобно удобство сред дивата пустош можеше да има само някоя дама.
До нея клечеше индианец и разговаряха. По-нататък гореше буен огън — една непредпазливост, която можеше да се очаква само от юмите, изоставили вече старите си обичаи и навици. Те бяха насядали около високо лумналите пламъци, които сякаш се мъчеха да близнат небето. Можехме да чуем всичко, което говореше еврейката, понеже се намирахме само на един човешки бой от нея. А онзи тип, с когото приказваше, беше нашият предишен хазаин, в чиято къща недалеч от пуеблото ни бяха нападнали.
— Не е ли хубаво мястото? — прошепна ми Винету.
— Чудесно е! Знаеше ли го от по-рано?
— Не. Преди малко бях залегнал в храстите от другата страна на огъня. Тогава забелязах смърчовете и си казах, че те ни предлагат безопасно скривалище. Вярно, изворът ми беше известен от по-рано, но когато дойдох тук преди години, дърветата не бяха нито толкова високи, нито толкова клонести.
Да, нашето място бе сякаш нарочно създадено за подслушване. Но все пак тук ни дебнеше и една голяма опасност. Клоните, под чиято закрила се бяхме спуснали, растяха толкова ниско над земята, че бе цяло изкуство да се промъкваш под тях, без да ги разклатиш и да се издадеш.
И така, по отношение на скривалището си имахме голям късмет. Доловихме юмът да казва:
— Сеньор Мелтън сбърка. Не биваше да напада онези песове у дома. Къщата им предложи защита. Те имаха възможност да се защитават и разбраха, че трябва винаги да са нащрек. И станаха далеч по-предпазливи.
— Нали искахме да ги заловим живи.
— Това беше грешка. В крайна сметка ще бъдат убити! И не е ли по-добре това да стане веднага?
— Прав си. И аз съжалявах. По този начин само ги направихме по-предпазливи, а благодарение на това те ни се изплъзнаха. Ако пак се случи да ни дойдат наблизо, подобна грешка няма да се повтори!
— Сигурно е, че пак би се повторила, както стана завчера по тъмно при онази скала. Колко удобно ни беше да ги застреляме още там! Ама нали другите решиха да изчакат, докато те заспят! Това беше голяма грешка. Беше тъмно и бурният вятър ревеше толкова силно, че нямаше да чуят като приближаваме. Имахме възможност да се промъкнем на няколко крачки от тях и нито един от нашите куршуми нямаше да отиде напразно. Но от излишна предпазливост се отказахме от този план. После онези песове се оказаха по-умни от нас. Те ни откриха.
— Но нищо лошо не ви направиха. Те също можеха да ви застрелят.
— Страхуват се да направят подобно нещо. Не могат да гледат кръв. Надявам се пак да ги открием, защото сигурно са тръгнали към Бялата скала, а и ние яздим натам. Тогава нека другите казват каквото си щат, изобщо няма да се съобразявам, ще взема скалповете на Винету и на неговите бледолики.
При тези думи той извади ножа си и го размаха във въздуха с кръвожадно изражение на лицето. Какво зло му бяхме сторили? Никакво. Единствената причина за враждата му към нас можеше да се търси в това, че навремето в Сонора бяхме помогнали на асиендерото и на немските преселници да се защитят срещу юмите. Оттогава беше изтекла много вода, бяхме щадили юмите повече, отколкото бе необходимо, а по-късно дори бяхме сключили с тях мир. Този човек беше по-суров и безсърдечен от средния индианец и докато гледах злобната му физиономия, ми стана ясно защо жена му не желаеше да остане при него.
— Едва ли ще ти се удаде да ги вземеш — отвърна му неговата господарка, която по безскрупулност кажи-речи не му отстъпваше.
— И защо да не успея? — попита той.
— Защото има и други хора. Когато стигнем при Бялата скала и разкажа на сеньор Мелтън и на могольоните, че онези негодници са се изплъзнали и са тръгнали да ги търсят, веднага ще започне всеобща хайка и мерзавците сигурно ще бъдат заловени. А после могольоните ще им вземат скалповете.
— Нямам нищо против, стига само да видя бледоликите песове вързани на кола на мъченията! Иска ми се да…
Той не можа да продължи. Прекъснаха го силни викове.
— Уф, уф, уф! — разнесе се край огъня. Юмите, които се бяха разположили да бивакуват там, наскачаха на крака и отначало изплашено, а после зарадвано, се зазяпаха в мъжа, появил се между храстите. Ние също го видяхме. Беше… Мелтън.