— Джонатан! — извика еврейката и бързо се изправи.
— Юдит!
Двамата се втурнаха един към друг. Последваха бързи въпроси и отговори между тях:
— Откъде идваш? — попита той на испански, предпочитания от еврейката език, тъй като тя очевидно го владееше по-добре от английския.
— От пуеблото — отговори тя. — Ами ти?
— От Бялата скала. Накъде си тръгнала?
— Отивам при могольоните. А ти?
— Към пуеблото, при теб, както лесно можеш да се досетиш.
— Защо? Защо искаш пак да се върнеш там, откъдето само с голям късмет успя да се измъкнеш?
— Просто защото искам да заловя онези, от които избягах.
— Те не са вече там. Тръгнаха към Бялата скала.
— По дяволите! Пред вас ли са или зад вас?
— Пред нас са.
— Значи са тръгнали от пуеблото по-рано, така ли?
— Да.
— Дали са доста напред?
— Ние яздихме много бързо подир тях, защото се боях за теб.
— Това е добре, понеже ако нямат значителна преднина, все още не са стигнали до Бялата скала.
— Но те успяха да вземат голям аванс. По пътя ме заловиха и ме завлякоха в пустошта, където ме зарязаха. Местността не ми беше позната и цял ден се лутах. После цяла нощ лежах на открито, докато най-сетне нашите юми ме намериха. По този начин враговете ни сигурно са спечелили повече от ден преднина.
— Но тогава е възможно още рано сутринта да са пристигнали при Бялата скала! Не сме открили никаква следа от тях. Трябва да ми разкажеш всичко най-по дробно. Само че най-напред ми кажи следното: Фогел все още ли се намира в подземната галерия на пуеблото?
— Не, те го откриха и освободиха.
След тези думи той тропна с крак и извика:
— Тогава сигурно дяволът им е показал пътя, или пък ти си била непредпазлива!
— Използвах всички хитрости, които знам. Ти нямаш представа как се отнесоха с мен, с една дама! Откриха подземния ход, който от моята кухня води надолу, а също и тайния път през потока.
— В такъв случай непременно трябва да ги заловя. Те трябва да умрат с тази тайна, иначе после няма да съм на сигурно място дори и в моето единствено скривалище. Но защо баща ми не е с теб?
— Той е при тях. Те го изненадаха в жилището му, вързаха го и го отвлякоха.
— Това… това наистина е… нещастие, за което… не бях подготвен! — скръцна със зъби Мелтън. — Но пък имаме късмет, че на баща ми му хрумна идеята да скрие парите си в ботушите.
— Намериха ги — призна му Юдит.
— Значи… значи тези мерзавци са… в съюз с всички зли духове!
Аз трябва… трябва да поседна!
Явно новината, че сме открили парите, го порази много повече, отколкото пленяването на баща му. Юдит го заведе до колибата си. Негодникът седна и тя се настани до него, ала той не й обърна никакво внимание. Подпря лакти на колене и отпусна глава върху дланите си. Тя настоятелно започна да го увещава да се съвземе и да се стегне. Той нито й отговори, нито се помръдна.
Доближих глава до ухото на апача и му прошепнах:
— Да го пленим ли? Няма да е трудно. Ще изскочим от скривалището си, ще го пипнем за врата и ще изчезнем с него в гората, където никой няма да ни намери. Уплахата ще скове и него, и останалите.
— Да, няма да е трудно, ще успеем, но въпреки това нямаме право на този риск.
— Защо не?
— Защото все още не бива да се показваме. Веднага щом могольоните научат, че се намираме в тила им, ще станат много предпазливи и планът ни да ги обградим ще пропадне.
— За съжаление това е вярно. Значи трябва да се откажем от намерението си, а тъй хубаво можехме да го спипаме!
— Много скоро ще ни падне в ръцете! И тогава ще заловим не само него, но и неговите петдесет могольони. Или моят брат мисли, че той е дошъл тук без тях?
— Не, не мисля така. Случи се онова, което ти предрече. Той е пристигнал с тях в тази местност, видял е огъня и.., но я слушай!
Докато траеше тихият ни разговор, Мелтън се беше отърсил от своята унилост. Той накара Юдит да му разкаже всичко, което се беше случило след бягството му от пуеблото. Слушаше я много внимателно, без да я прекъсва и я гледаше с такива очи, сякаш искаше да погълне всяка нейна дума. Щом тя свърши, с ясно доловимо скърцане на зъби той рече:
— Направила си каквото си могла. Няма защо да те укорявам. Просто такива хора са онези мерзавци. Ние, тоест баща ми, чичо ми и аз, постъпвахме погрешно, иначе сега бихме могли най-спокойно и безопасно да пилеем това огромно състояние. Ако в Тунис не се разправихме с тях, то по-късно трябваше да положим всички усилия, за да ги премахнем от пътя си. Апачът лежа дълго време болен в Англия. И ние го знаехме. Нима не беше възможно да прехвърлим океана и да…? Там никой нямаше да зарони сълзи за тези типове. А и после, де да бяхме останали в Ню Орлиънс и да бяхме действали по друг начин! Най-важното беше на всяка цена да извадим от играта немеца и апача. След това щяхме да си имаме далеч по-малко грижи с англичанина. Сега берем горчивите плодове на грешките си.