Върнахме се по пътя между дърветата, както бяхме дошли. Когато оставихме зад гърба си гората и храсталаците и вече на открито закрачихме покрай планинските възвишения, аз казах:
— Всичко стана точно според предвижданията на моя брат Винету. Могольоните са искали да бивакуват тук и са видели огъня. Ти спомена, че ще ги заловим всичките. Мислиш ли все още, че това наистина ще стане?
— Да, край Дълбоката вода.
— Къде е това?
— Ще видиш. Трябва да стигнем там преди тях.
— Изглежда, че онази вода представлява някакво езеро, а?
— Някога там е имало планина, която е бълвала огън. В Ню Мексико и Аризона и до ден-днешен се намират много такива планини. После, навярно при земетресение, тя е потънала и е оставила огромна дупка, където се събира водата.
— А дали това езеро е в близост до пътя за Извора на сянката, тъй че могольоните непременно да минат покрай него?
— Да, така е. Все пак те биха могли да се отклонят и наляво, и надясно, но няма да го направят, защото по пътя си към Извора на сянката няма да намерят другаде вода, където да могат да напоят конете си. Съвсем сигурно ще се отправят към езерото.
— А там ще имаме ли възможност да се скрием така, че да не ни забележат преждевременно?
— Да. Моят брат сам ще се увери, когато стигнем. Бяхме се добрали до подножието на източните склонове на Змийските планини и тъкмо се канехме да ги заобиколим, когато видяхме срещу нас да се задават двама мъже. Беше достатъчно светло, за да ги разпознаем. Бяха Емъри и Дънкър. Те също ни познаха и англичанинът ни подвикна със сподавен глас:
— Слава Богу, че се върнахте! Тревожехме се за вас.
— И решихте да проверите какво става, нали? — попитах го. — Елате да се върнем в бивака!
Съгледвачите на нихорасите бяха останали при конете. Когато стигнахме при тях, аз седнах на земята и се наканих да разказвам, но апачът ме изпревари с думите:
— Нека моят брат почака малко! По-необходимо от неговия доклад е онова, което имам да кажа на този млад воин.
Той се обърна към един от съгледвачите:
— Моят млад брат знае пътя, по който неговите сто съплеменници, които очакваме, ще побързат да ни се притекат на помощ, нали?
— Да — кимна индианецът.
— Тогава нека незабавно тръгне да ги посрещне! Толкова е светло, че въпреки падналата нощ ще успее да ги забележи. Щом ги срещне, той трябва да ги подкани да яздят възможно по-бързо, защото се нуждаем от тях, за да заловим петдесет могольони. Значи пътем ще се натъкнем на тези воини. След като моят млад брат разговаря с тях, нека веднага продължи да язди и да отиде при своя вожд, за да му съобщи, че воините на могольоните още утре привечер ще лагеруват край Извора на сянката. Преди тяхното пристигане Бързата стрела заедно със своите триста воини ще трябва тайно да заеме там позиции. Хау!
Съгледвачът безмълвно ни обърна гръб, приближи се до коня си и препусна в осветената от ярките звезди нощ, и то на югозапад, откъдето бяхме дошли.
Най-сетне разказах на моите двама спътници какво бяхме узнали.
Те се зарадваха на твърдата увереност, която хранеше Винету, че още на следващия ден Джонатан Мелтън ще ни падне в ръцете. Тази нощ сънят ни беше страшно необходим. Няколко нощи подред съгледвачите не се бяха лишавали от почивка, тъй че им възложихме да се грижат за безопасността ни и легнахме да спим. Но преди това на онзи, който щеше да стои на пост последен, Винету посочи по разположението на звездите времето, когато трябваше да ни събуди.
Не бяхме си отспали, когато ни вдигнаха на крак. Имаше почти два часа до зазоряване. След кратка закуска ние се метнахме на седлата, за да поемем обратно по вчерашния път.
Когато се развидели, бяхме изминали вече към три немски мили. Тогава Винету позволи на коня си да забави крачка. След още един час той спря и посочвайки надясно, каза:
— Ей там се намира Дълбоката вода. Тук ще трябва да изчакаме нихорасите.
— Ами ако пристигнат твърде късно? — попита Емъри.
— Могольоните и тогава няма да ни се изплъзнат, защото ще ги нападнем по пътя между Дълбоката вода и Извора на сянката.
Винету отново излезе прав. Бяхме чакали около половин час, когато далеч на югозапад от нас се появи отряд конници, които бързо приближаваха. Бяха очакваните хора. Те пришпориха конете си още по-яростно, понесоха се като вихрушка и накрая дръпнаха поводите и спряха животните посред бесния им бяг само на няколко метра от нас. Един от тях приближи коня си още повече и каза:
— Аз съм Зоркото око, по-малкият брат на Бързата стрела. Вождът изпраща на Винету и Поразяващата ръка стоте воини, поискани от моите прочути братя.