— Идват! Никой воин на нихорасите да не се показва преждевременно!
Винету и Емъри, които до този момент бяха стояли пред дърветата, изчезнаха. Дънкър, който лежеше до мен и гледаше през входа към равнината, каза:
— Приближават се много бързо. Вече ясно могат да се различат отделните конници. Жената и Мелтън яздят начело. Сега сигурно ще спрат, за да изпратят насам някой съгледвач.
— Pshaw! Твърде непредпазливи са, за да го направят. А вече е и много късно, понеже ако тук се намираха техни неприятели, отдавна вече да са ги забелязали.
— Well! Да не би да искаш да кажеш, че ние не сме техни неприятели? Струва ми се, че сме такива, и то какви!
— Много скоро ще го разберат. Но хайде, ела, ние също Трябва да се скрием!
Заедно със Зоркото око пропълзяхме между дърветата и се оттеглихме толкова навътре, че никой да не може да ни види отвън, но пък самите ние да имаме възможност да наблюдаваме всичко. Не след дълго доловихме тропота от конски копита. Те бяха вече тук. Спряха отвън на открито, понеже входът бе твърде тесен, за да могат всички бързо да се втурнат през него. Видяхме ги да навлизат един подир друг, както могольони, тъй и юми. После скочиха от седлата и както бяхме предположили, поведоха конете надолу към водата, откъдето до нас долитаха силните им гласове.
Последни се появиха Мелтън и Юдит! Те яздеха начело, но са спрели пред горичката, за да пропуснат другите да навлязат в просеката преди тях. Мелтън скочи от коня и помогна на Юдит да слезе от седлото.
— Изморена ли си? — чух го да пита.
— Не, с моя вожд съм седяла по цели дни на коня.
— Когато все още беше твоят «мил» червенокож — засмя се той. — Остани тук. Аз ще отведа коня ти долу. Животните трябва да се напоят на това място, защото до Извора на сянката няма никъде да намерим вода.
Той се спусна с конете по полегатия склон. Юдит остана горе сам-самичка. Езерото бе разположено толкова ниско, че оттам никой не можеше да я види. Моето време бе настъпило. Изпълзях измежду дърветата и се изправих зад гърба й с карабината «Хенри» в ръка.
— Добро утро, сеньора! — поздравих аз.
Тя се обърна като ужилена. Щом ме зърна, отвори уста да извика от уплаха, ала викът й заседна в гърлото. От страх само облещи очи. Едва успя да изрече със заекване:
— Олд… Олд… Шетър… хенд!… Какво… какво… търсите… тук!?
— Търся вас и любимия ви Джонатан.
— Но това… това е лудост! Знаете ли, че с нас има петдесет индианци?
Тя изстреля тези думи бързо и заплашително, но все още задавено, защото уплахата продължаваше да действа.
— Разбира се, че го знам!
— Загубен сте, пазете се!
Юдит ме хвана за ръката, обърна се с лице към езерото и се накани да извика, ала аз я изпреварих, насочих дулото на пушката си към главата й и я заплаших:
— Нито дума, сеньора, иначе ще получите куршум! Мастър Дънкър!
Дългия Уил изпълзя навън.
— Какво да направя, сър?
— Ще пазиш тази лейди да не тръгне на разходка. Мастър, отнасяй се към нея с най-сърдечно съчувствие!
— Well, с най-голяма радост! Милейди, виждаш ли ей този нож? Опиташ ли се да направиш и една крачка от това място, веднага ще ти отрежа и двете уши! Казвам се Уил Дънкър и държа на думата си.
Обърнах се и вдигнах ръка във въздуха. Тогава от всички страни нихорасите изпълзяха измежду дърветата. Залегнаха на земята до самия ръб на откоса и насочиха пушките си към застаналите долу хора. Веднага се разнесе силният глас на Мелтън:
— The devil! Това пък какво е! Пушки наоколо! Кой ли е горе?
Той се беше опитал да се изкатери обратно и забеляза застрашително насочените дула. Пристъпих напред толкова, колкото да може да ме види.
— Сто заредени цеви, сър! Това е моят утринен поздрав за теб!
— Олд Шетърхенд! Олд..
Той светкавично свали пушката от рамото си, прицели се в мен и натисна спусъка. Но аз имах достатъчно време да се хвърля на земята. Куршумът му направи дупка във въздуха. Ала после бързо се изправих на крака, насочих карабината «Хенри» към него и извиках:
— Хвърли пушката си, иначе ще те застрелям! Едно… две…! Негодникът пусна оръжието си на земята. Неговият изстрел беше накарал индианците да вдигнат глави и да погледнат нагоре. Те видяха и мен, и насочените към тях пушки. Могольоните не ме познаваха, но неколцина юми силно извикаха името ми.