Той седна отзад, за да не го забележат. Физиономиите, които започна да прави този стар шегобиец, ясно ми подсказваха, че репликите, които си разменяха страшно много го забавляваха. Аз обаче легнах в сянката на едно дърво и заспах.
Хората проявиха достатъчно тактичност да ме оставят на спокойствие. Когато най-сетне ме събудиха, се почувствах ободрен. До залез слънце имаше още два часа. Щяха да ме оставят да си почивам и още по-дълго, ако Джонатан Мелтън и Юдит не бяха пожелали да говорят с мен. Когато отидох при тях, еврейката ме посрещна разгневена:
— Сеньор, защо ме събраха тук с този човек? Този глупак, който от страх хвърли във водата толкова много пари, трябва да бъде махнат оттук, защото иначе ще се задуша от ярост.
— Странно! Вчера говорехте съвсем различни неща за него, а и двамата си приказвахте по съвсем друг начин.
— Че какво ли знаете пък вие за това!
— О, аз знам всичко.
— Всичко ли? Нищо, ама абсолютно нищо не знаете! И къде бях снощи?
Последният си въпрос тя зададе с язвителен тон. Аз обаче й се усмихнах и отговорих:
— Край извора при Змийската планина. Близо до водата бяха направили колиба за вас. Отначало седяхте пред нея заедно с онзи доблестен юма, който като наш хазаин се отнесе с нас толкова мило и любезно. Знам дори, че сте говорили за мен и за други хора. А после пристигна и вашият любим Джонатан.
— Кой?… Откъде?
— От Бялата скала. Беше тръгнал с могольоните, за да ни залови. Но тъй като няма необходимите качества, той си изпати зле. Сеньор Джонатан се канеше да бивакува с могольоните си край извора и забеляза вашия огън, чиито пламъци се издигаха до небето. Тогава той остави индианците малко по-назад и се промъкна сам, за да разузнае какви хора са се разположили на лагер край водата. Вие никога повече няма да се озовете в подобно положение, иначе щях да ви обърна внимание на това, че е непростима непредпазливост да кладете големи огньове. Така лесно ви откриват. Сигурно си спомняте колко любезно и радостно го посрещнахте, когато се появи.
— В такъв… случай… сте ни подслушали, а? — призна тя най-сетне истинността на думите ми. — Къде се бяхте скрили?
— Под клоните на дърветата от другата страна на извора, точно срещу вас. Чувах всяка ваша дума и реших днес да дойда и най-приятелски да ви кажа едно «добро утро».
При тези думи тя с мъка успя да се надигне донякъде и ми отправи яростен поглед. Мелтън се ядоса че Юдит е позволила така лесно да бъде надхитрена, и започна да й прави гневни упреци. После той се обърна към мен и каза:
— Никой подслушвач не може да се приближи до мен толкова много, че да чуе какво говоря.
— Лъжеш се, мастър Мелтън! Ще ти припомня само един случай. Навремето, когато бяхме на борда на онзи кораб за Тунис, в присъствието ти Винету успя да отвори твоя куфар и да вземе оттам документите ти, които после прочетохме в нашата каюта. За тази цел той ти беше измъкнал ключа от дрехата, която носеше на гърба си. След това Винету прибра обратно документите в куфара, а ключа пъхна обратно в джоба ти. Нима това не е по-трудно от всяко подслушване? Бих могъл да спомена и други случаи, но се отказвам. Все още не ни познаваш.
— О, предостатъчно те познавам! Ти си сатана в човешки образ, който не знае нито милост, нито пощада. Досега си успявал във всичко, но гледай да не си навириш много носа, защото все някога и ти ще си намериш майстора.
— Да не би това да си ти?
— Не. С мен е свършено! Знам, че моята игра свърши. Няколко пъти успях да ти избягам, ставаше все по-трудно и по-трудно. Знам, че за мен няма повече надежда.
— Страхливец! — изсъска Юдит.
— Млък! — сопна й се той. — Ако не те бях срещнал, сега положението ми щеше да е съвсем друго. Но все още имам една утеха и една радост. Бях принуден да се откажа от плячката си, ала тя няма да падне в ръцете на друг човек.
— Не се ли лъжеш? — попитах го аз.
— Да се лъжа ли? Pshaw! Та не видя ли, че хвърлих милионите в езерото?
— Но дали заграбените от теб пари наистина се намираха в черната кожена чанта, която носеше през рамо?
— Ами да! Сега най-спокойно мога да ти го призная, понеже парите изчезнаха и никой няма да ги получи!
— Не е вярно. Те не са на дъното на езерото.
— Че къде са тогава?
— Тук, в джоба ми.
При тези думи аз се потупах по гърдите.
— Ами! Я не ме карай да ти се смея! Искаш само да ме ядосаш, но не си мисли, че ще успееш!