— Така ще направя, но ще е далеч по-добре, ако не ми се наложи.
Оставих апача и бавно закрачих нататък. Кракът ми подритна някакъв малък камък и изведнъж ми хрумна една мисъл. Камъкът можеше да ми бъде полезен. Беше голям колкото яйце. Вдигнах го и го пъхнах в джоба си. След това пак се наведох и заопипвах наоколо с ръце. Намерих още пет-шест камъка, приблизително със същата големина и пак ги взех. После продължих нататък.
След около шейсет крачки легнах на земята и започнах да пълзя. Скоро се добрах до първите храсти. Беше тъмно. Могольоните не бяха запалили огньове. Изглежда, това беше признак на предпазливост. Бяха толкова тихи, че не долових никакъв шум макар да се намирах вече твърде близо.
Продължих да пълзя педя по педя напред, като се промъквах от един храст до друг. Най-сетне долових гласове. Същевременно до обонянието ми достигна миризмата на онзи треволяк, който обикновено пушат индианците, а именно — див коноп, смесен с малко тютюн. Забелязах огън, но той бе толкова малък, че отдалече нямаше как да се види. Той гореше в неголяма вдлъбнатина в земята, за да не може светлината му да достигне надалеч. Подхранваха го само с няколко шепи сухи клонки. Беше запален с единствената цел да поддържат огънчето в димящите лули.
Колкото и да беше малък огънят, той осветяваше най-близката околност, така че успях да различа вожда и тримата възрастни воини, които седяха при извора. В близост растяха два храста. Пропълзях до тях и се притиснах плътно към земята до самите им коренища. Вече се намирах в такава непосредствена близост до четиримата индианци, че непременно щях да чуя всяка тяхна дума.
Е да, щях да чувам, но… ако разговаряха. А за съжаление те мълчаха. Пушеха ли, пушеха, без да обелят нито дума. Изчаках около четвърт час и после още толкова — нищо! Това беше нещо повече от изпитание на търпението ми. Изглежда силната миризма на дивия коноп си бе избрала за жертва тъкмо мен. Тя упорито навлизаше в носа ми, дразнеше ме и едва се сдържах да не започна да кихам. Вече се канех да се оттегля, когато от другата страна на храстите се разнесе силен вик.
— Уф! — обади се вождът. — Съгледвачите.
Значи се връщаха техните разузнавачи. Те сигурно щяха да докладват какво бяха видели и чули, при което без съмнение щеше да има нещо ново и интересно за мен. Така че останах да лежа на мястото си, и то без да чувствам и най-малката следа от онова досадно дразнене в носа. Явно човешкият дух простира своята власт и над обонятелния ни орган.
Ето че в този момент се разнесе тропот от конски копита, а после долових и глухото тупване на човешки крака, скочили от седлото на земята. Появиха се двама мъже. Единият от тях се приближи, а другият остана по-назад. Явно, първият се канеше да говори, ала не си отвори устата, защото чувството на почит и уважение към вожда му повеляваше да изчака, докато го заговорят. А пък Силния вятър от своя страна доста време мълча, запазвайки достойнство, докато най-сетне реши да проговори:
— Моите млади братя се връщат късно. До къде яздиха те?
— Стигнахме отвъд Мрачната долина.
— А видяха ли пасищата на нихорасите?
— Не. Чак дотам не сме яздили.
— Но добре запомнихте пътя, по който ще трябва да минем, нали?
— Познаваме го отлично.
— Труден ли е?
— Не. Само при изкачването на Платото на каньона, както и на слизане оттам за колата пътят ще е много тежък.
— Не зърнахте ли някой от нихораските песове?
— Видяхме един-единствен между Платото на каньона и Мрачната долина.
— Откъде идваше?
— Идваше от север и отиваше на юг.
— Значи се е връщал оттук и е яздил към своите. Така ли?
— Яздеше към своите, но дали се е връщал оттук, не успяхме да разберем.
— Забеляза ли ви?
— Не. Видяхме го преди той да види нас и имахме време да се отдръпнем от пътя му.
— Защо не го пленихте?
— Помислихме си, че ще е по-добре да го пропуснем да мине необезпокоявано покрай нас..
— Имаше ли по него изрисувани цветовете на войната?
— Не.
— Значи пътят нагоре към Платото на каньона, както и спускащият се от него е много труден за колата, а?
— Толкова е стръмен и тесен, че ще ни струва големи усилия и мъки да я замъкнем чак до Мрачната долина.
— Уф! Изслушах ви. Можете да се настаните при другите. Двамата индианци се отдалечиха. Помислих си, че четиримата ще започнат да обсъждат онова, което бяха чули, ала те продължиха да мълчат, както и преди. Измина още четвърт час, докато най-сетне настъпи моментът, в който видях как и в този случай се потвърди поговорката, че «хубавите неща бавно стават», защото точно тогава вождът зададе следния въпрос: