— Моите братя вярват ли, че онзи пес, когото са срещнали нашите двама воини, е бил разузнавач?
— Не — отвърна най-възрастният индианец. — Ако е бил разузнавач, той би трябвало да е бил наоколо. Но когато пристигнахме, не открихме никакви следи. Значи е дошъл от някоя друга посока и не е съгледвач.
— Ами ако въпреки всичко е съгледвач! По-късно ще разберем дали наистина е било по-добре да го оставят да мине покрай тях необезпокоявано.
Вождът бе надушил истинската диря, понеже нихорасът, забелязан от двамата могольони, беше именно онзи воин, когото рано сутринта бях накарал да тръгне от Дълбоката вода. Силния вятър продължи:
— А какво ще кажат моите братя за колата?
— Трябваше да я оставим в нашия лагер — отвърна пак най-възрастният.
— Но нали пленниците не могат да яздят!
— Тогава и те трябваше да останат при племето ни. Там си бяха на сигурно място. Можехме да наредим на няколко опитни воини да ги пазят.
— Те нямаше да успеят да ги защитят.
— Срещу Винету и Поразяващата ръка ли?
— Да. Нали моят брат чу, че тези двама мъже са били в пуеблото със своите спътници, за да заловят бледоликия, който се нарича Мелтън. Но той им е избягал и те ще го преследват.
— Ако открият следите му.
— Тези двама воини намират всяка диря, затова ще намерят и дирята на Мелтън и ще я проследят. Те насъскаха срещу нас песовете нихораси. Ето защо изпратих срещу тях Мелтън с петдесет воини, които, ако се натъкнат на тях, сигурно ще ги пленят. Но ако нашите воини не се натъкнат на неприятелите ни, то Винету и Поразяващата ръка заедно с другите ще стигнат до нашия бивак при Бялата скала, после оттам ще се върнат и ще тръгнат по петите ни.
— В такъв случай в гръб ни дебне голяма опасност.
— Те не са никаква опасност за нас. Когато ни догонят, ние отдавна вече ще сме победили нихорасите и ще ги посрещнем и тях така, че няма да имат възможност да се изплъзнат. Значи сме постъпили добре, че помъкнахме с нас пленниците. Ако ги бяхме оставили при Бялата скала, тогава нито двайсет, нито трийсет воини нямаше да са в състояние да противостоят на хитростта на Поразяващата ръка и Винету.
Доблестният вожд на могольоните наистина имаше превъзходно мнение за нас, но за съжаление сметките му не бяха верни. Ако знаеше, че бях залегнал толкова наблизо и чувах всяка негова дума, сигурно нямаше толкова спокойно да продължи:
— Наложи се да влачим с нас и колата, понеже пленниците не умеят да яздят и яхнали коне, щяха да забавят похода ни.
— Ами ако не успеем да прекараме колата през клисурите, нали пак ще се наложи да яздят — обади се най-възрастният воин.
— Предстои да видим дали клисурите наистина са толкова тесни. Когато тръгнем утре на зазоряване, ще оставим пленниците с достатъчно силна охрана. Щом изминат няколко часа, ще могат да ни последват. Така ще стигнем при онези клисури преди тях и може би ще успеем да разширим някои прекалено тесни места. Хау!
Тази кратка дума беше знак, че той считаше въпроса за приключен и понеже повече не проговори, другите трима също си замълчаха. Знаех, че ако изобщо се подеме нов разговор, това ще стане едва след по-продължително мълчание, а на мен и през ум не ми минаваше да чакам дотогава. И така, запълзях обратно между храстите, като свърнах наляво, където според сведенията на Винету се намираше колата. Видях я на отвъдния бряг на поточето, което на това място бе широко само стъпка и половина. Отсреща, ала все пак наблизо, в тревата седеше един индианец, който беше оставил пушката до себе си. Той беше пазачът.
Отначало продължих още малко нататък, понеже непременно трябваше да узная на какво разстояние се намираха другите могольони. До тях имаше около тринайсет-четиринайсет крачки. След като разбрах каквото ме интересуваше, отново пропълзях обратно до колата. Тя беше от онези стари пощенски карети, които кръстосваха страната надлъж и нашир, едно истинско чудовище, каквото в днешно време не може да се види.
Под нея беше още по-тъмно, отколкото наоколо и тъй като там лежах в пълен мрак, постът нямаше възможност да ме види, докато аз добре го различавах.
За мое учудване забелязах, че прозорчето на вратата откъм моята страна бе отворено. Ако пленниците наистина се намираха вътре, това бе голяма непредпазливост, проявена от могольоните. Но може би вътре при тях седеше втори пазач, а в такъв случай въпросната небрежност лесно можеше да се обясни.