Индианците, оставащи в бивака, изпратиха с погледи потеглилите на път воини. Бяха застанали пред храстите и наброяваха десет души. Не бяха повече, за това свидетелстваше фактът, че забелязахме само четиринайсет пасящи коня — десет ездитни животни и четири, които теглеха колата.
Когато отправилите се на път могольони, изчезнаха на юг, ние можехме да се заловим за работа. Наредих трийсет души да тръгнат с мен, а останалите да ни последват по-късно с конете.
Прикривани от храстите, ние се закатерихме нагоре към хребета, после се спуснахме надолу по отвъдния склон и продължихме да се промъкваме през гъсталака, докато най-сетне спряхме близо до самия извор. Там аз пропълзях още малко напред, за да мога да огледам как стоят нещата. Десетимата нещастници седяха край водата и си правеха закуска. Когато нихорасите ги връхлетяха, те толкова се изплашиха, че никой от тях не направи опит да се защити или да избяга. Мигновено бяха вързани. А аз се приближих до старата пощенска кола, отворих едната й вратичка и подвикнах към намиращите се вътре хора:
— Добро утро, мисис Вернер и мистър Мърфи! Тук съм, за да изпълня даденото обещание.
Марта нададе ликуващ вик и затвори очи. От радост просто й прималя. Извадих ножа си, прерязах нейните ремъци, изнесох я на ръце и я положих да легне в тревата. Нямаше сили да стои на краката си. Ето че адвокатът невъздържано извика:
— Хайде и мен де, сър! Докога да чакам?
— Търпение, мистър Мърфи! Невъзможно ми е да помогна едновременно на няколко души. И вас ще освободя.
След като прерязах и неговите ремъци, той излезе от колата и протегна ръце.
— Слава Богу! Бедите ни свършиха! В какво ужасно положение се намирахме в този стар сандък!
Той не намери за нужно да ми благодари дори с една дума. Но затова пък ми каза нещо друго. Като сложи лявата си ръка на рамото ми, попита:
— Сър, при вас всичко наред ли е?
При тези думи с десницата си той ме потупа по гърдите.
— Портфейлът все още у вас ли е?
— Да. Ама че странен въпрос!
— Защото трябва да знам каква сума има в него.
— Откъде накъде пък трябва тъкмо вие да го знаете?
— Та нали съм управител на наследството и мое задължение е да се разпоредя какво да стане с тези пари.
— Я не си въобразявайте такива неща! Бяхте управител на наследството, но вече не сте. И какво ще стане с парите не е ваша работа. Та нали бяхте толкова хитър да напъхате в джоба на един мошеник цялото наследство!
— В такъв случай ще се погрижа да ви науча, че нещата стоят другояче.
Тези думи бяха казани със заплашителен тон. Аз обаче останах съвсем спокоен и отвърнах:
— Опасявам се, че в мое лице ще имате един много разсеян ученик.
— О, ще ви се наложи да внимавате. И така, ще ми дадете ли парите, или не?
— Няма. Ще ги задържа, докато се намери законният им собственик.
— Да не би да искате вие да определите кой е той?
— Не е необходимо, понеже той вече се намери и аз го познавам.
— Аз също го познавам. Той трябва да получи наследството си по служебен път от моята ръка. И така, дайте ми парите! Ще го направите ли, или не?
— Не. Впрочем най-учтиво ви моля да смените тона си. Друг тон по би ви подхождал.
— Тъй ли? И какъв е той?
— Този на благодарността. Просякът благодари и за залък хляб. Аз ви спасих живота и ви върнах свободата, а в замяна получавам само грубост! Ако си мислите, че така ще ме впечатлите, много се лъжете.
— А пък вие ме впечатлявате далеч по-малко. Не искате да дадете парите, само защото кроите тайно да ги сложите в собст…
— Млъкнете! Нито дума повече! — срязах го аз. — Има някои неща, на които отговорът е само юмрук!
— Вашият юмрук ли? Pshaw! Изобщо не се страхувам от него, макар че сте си присвоили позорното име Олд Шетърхенд. Намислили сте една част от парите да изчезне в собствения ви джоб и да…
Той не можа да продължи, понеже полетя във въздуха и падна на земята зад най-близкия храст.
Изплашената Марта скочи на крака, хвана и двете ми ръце, след което възкликна: