Какво ли трябваше да предприемат нихорасите, обсадили платото? Винету все още не знаеше дали съм пристигнал до долния край на клисурата. Тъкмо когато си задавал този въпрос, той забелязал, че бягството на враговете ни се забавило и накрая спряло. Те нямали възможност да продължат по-нататък, нито пък да се върнат, и всичко това си имаше своята причина.
Когато се появих с моите нихораси долу при първите дървета на гората, наредих да спрем за няколко минути. Наострих слух да доловя идващите от горе шумове, но нищо не чух. Тогава, подчинявайки се на подвикването ми, шестимата ездачи накараха впрегнатите коне да навлязат в клисурата и колата бе последвана от нашите воини. Развръзката беше съвсем близо. Как ли щяхме да пристигнем горе на платото?
Двете стени на тясната клисура бяха от глинести шисти. На места те се приближаваха толкова много една до друга, че оттам можеше да минат заедно само двама конника. Но това бяха най-тесните места. Следователно имаше необходимото пространство за колата. Но затова пък трудности ни създаваше натрошеният камънак, покрил земята. Често се срещаха и по-едри камъни, в които можеха да се строшат колелата. Налагаше се да ги отбягваме. Пътувахме нагоре с бърза стъпка и както забелязах малко по-късно, бяхме изминали около половината път, когато горе се разнесоха изстрели.
— Чухте ли? Стреля се! — подвикнах на ездачите, яхнали конете на пощенската кола. — Започнали са да се бият, без да ни изчакат. Пришпорете конете! Трябва да преминем в галоп.
Те енергично забиха пети в слабините на животните, а моят камшик заплющя по гърбовете на конете при ока. Впрегнатите животни веднага преминаха в галоп и с бързия си бяг повлякоха тежката кола напред. Наистина, вече и дума не можеше да става за предпазливо каране и за избягване на камъните. Старата пощенска бракма взе да се накланя ту надясно, ту наляво. Правеше скокове като диво животно, което прескача препятствия. С лявата си ръка здраво се държах за високата капра и трябваше да положа всички усилия да не бъда запокитен на земята, още повече че със същата ръка се налагаше да дърпам и юздите. С десницата си размахвах камшика.
Ето че в този момент пред нас се разнесе многогласен вик. Погледнах нагоре и видях как клисурата се изпълни с блъскащи се ездачи. Това бяха отстъпващите могольони.
— Давай нататък! — изкрещях на нихорасите върху предните коне. — Не спирайте! Препускайте и газете всичко живо!
Дръзките смелчаци се подчиниха. Със силни крясъци те не преставаха да пришпорват животните. Техните коне никога не бяха теглили кола. Преди, когато пътят беше по-сносен, те все пак се бяха подчинявали. Сега обаче, когато чуваха зад себе си трополенето и трясъка на старата пощенска кола, усещаха ударите, които получаваха, острите шпори, когато долавяха ревовете на индианците, не беше никак чудно, че се подплашиха и без да обръщат внимание на изпречилите им се препятствия, неудържимо се втурнаха напред. Скоро последва сблъсъкът. Дали щяхме да успеем? Кой ли щеше да бъде изтласкан назад? Ние ли, които идвахме отдолу, или пък могольоните, които се спускаха отгоре, и следователно имаха по-голяма ударна сила?
Ето го моментът, в който придвижването и на едните, и на другите, сякаш замря. Нашата кола спря.
— Напред! — изкрещях аз. — Удряйте по вашите животни с прикладите!
Могольоните трябваше да се сетят да застрелят нашите предни коне, ала не им мина през ум. Като видяха пред себе си колата с някакви ездачи и бледолик кочияш, който се държеше като побеснял, преследвани от враговете си, те се объркаха и загубиха ценни секунди. Моите шестима нихораси се подчиниха на вика ми. Светкавично свалиха пушките си от раменете и заудряха с тях по всичко живо, до което можеха да се докопат. Пощурелите им жребци с пяна на уста се хвърлиха напред. Аз пък с все сила заудрях конете на ока. Колата отново пое напред. Могольоните ни обърнаха гръб и крещейки, един през друг се заблъскаха по обратния път. Последвахме ги, като помежду ни нямаше и метър свободно пространство… Играта беше Спечелена. Живата стенобойна машина добре си свърши работата. Зад колата моите нихораси крещяха и ревяха колкото имаха сили. Наистина не беше чудо, че само този адски шум бе обърнал неприятеля в бягство.
Най-сетне колата се добра до мястото, където клисурата излизаше на платото. С един поглед схванах цялото положение. Отляво беше отрядът на апача между дърветата, а самият той със Сребърната карабина в ръка беше излязъл от гората на открито и гледаше към нас. Отвъд платото, горе сред високите скали, се виждаше другият отряд на нихорасите, а съвсем близо пред мен бе гъстата тълпа на нашите противници, чиито ужасени погледи до един бяха втренчени в колата. Трябваше да използваме този момент!