Но ето че в този миг дочух изстрели, погледнах назад и забелязах няколко могольони, които се бяха втурнали към мен, за да си върнат вожда. Нихорасите бяха стреляли по тях. Настигнеха ли ме, бях загубен. Вече се намираха толкова близо, че сигурно щяха да ме спипат преди някой да успее да ми се притече на помощ. Изпаднал в такава опасност, аз за сетен път се убедих, както това бе ставало вече толкова често, каква огромна власт има човешкият дух над тялото. Скочих на крака. Кошерите изчезнаха, северното сияние — също, а от болките нямаше вече и следа. Недалеч от мен на земята лежеше моята карабина «Хенри», останала за щастие невредима. Втурнах се към нея, вдигнах я, прицелих се в четиримата си преследвачи… последваха четири изстрела и всеки куршум улучи по един кон точно в гърдите. Само след няколко крачки животните рухнаха на земята. Отхвръкналите от седлата ездачи с мъка се надигнаха от камънака и, куцайки, побързаха да се отдалечат.
Веднага щом четиримата ми обърнаха гръб и побягнаха, аз отново почувствах болките, главата ми пак бръмна, както и преди, а пред очите ми повторно се появиха северните сияния. Ето че на вожда на нихорасите му дойде спасителната мисъл да ми изпрати неколцина от своите воини. На него му беше по-лесно, отколкото на Винету, понеже се намирах по-близо до скалистата височина, отколкото до гората. Тези хора уловиха жребеца на Силния вятър, после вързаха вожда и го отнесоха на ръце, докато аз, подпрял се на двама воини, закуцуках към скалите на височината.
В същото време забелязах, че нямам нито една счупена кост. Но бях получил сериозни натъртвания и други контузии, които могат да бъдат и по-болезнени от счупените кости. Горе при скалите положиха пленения вожд на земята и аз седнах до него. Този човек бе толкова важен, че ми се искаше самият аз да го охранявам, защото в моето състояние и без това не можех да правя нищо по-полезно.
Светлините, които виждах, както и шумът в ушите ми, бяха признак на неестествено силен прилив на кръв в главата ми. В подобен случай се препоръчват студени компреси, но аз се отказах от тях, защото не ми се искаше да се излагам пред индианците.
Неестествените светлини пред очите ми не ми позволяваха да видя какво става отсреща пред зейналия каньон. Чувах, че там някой говореше високо и гръмко, ала поради шума в ушите си не можех да различа чий беше гласа.
Тогава при мен дойде Бързата стрела, за да се осведоми за състоянието ми.
— Паднах от коня, но нямам нищо счупено — отвърнах му кратко. — Кой говори отсреща?
— Винету.
— На кого?
— На враговете ни.
— Какво ще каже вождът на апачите на могольоните? — Че трябва да се предадат.
— А те могат ли да вземат такова решение без своя вожд? — И да не искат, ще им се наложи. Той е наш пленник и не е в състояние да им даде съвет. За това трябва да благодарим единствено на твоята дързост.
— Не беше никаква дързост, а само взех бързо решение да действам. Ако е съществувала някаква опасност, то тя поне не е била значителна.
— Можеха да стрелят по теб!
— Да, но не го направиха. А кой стреля горе при вас преди още да изляза на платото? Могольоните ли?
— Не — смутено отвърна той. — Ние стреляхме. Помислих, че враговете са ни в ръцете.
— Задължението ти беше не да мислиш, а стриктно да се придържаш към нашия план. Ако не се намирах вече в клисурата, могольоните щяха да ни избягат. Предадох ти да пазиш един пленник. Ти разпореди ли се да го охраняват добре?
— Да. Доведохме го с нас. Той е при конете, които пасат от другата страна на скалите.
— Защо го взе със себе си?
— Защото при воините е под много по-сигурен надзор, отколкото в селото сред нашите скуоу и старци.
— Правилно си постъпил. Ами младият бледолик, когото оставих при теб?
— И той е с нас. Не искаше да се отдели от пленника. Да ги доведа ли и двамата при теб?
— По-късно. А ей там не идва ли към нас Винету с двама индианци?
— Да.
Фактът, че горе-долу добре успях да различа трите човешки фигури, доказваше, че зрението ми се беше вече подобрило. На главата ми също беше олекнало. Но както изглеждаше, положението на вожда на могольоните не беше добро. Той все още лежеше със затворени очи. Не бе възможно това да е последствие от хватката, с която го бях стиснал за врата. Сигурно при падането от коня той си беше изпатил значително повече.
Двамата индианци, които водеше Винету, бяха възрастни воини на могольоните. Това обстоятелство подсказваше, че идваха, за да проведем съвещание. От учтивост те спряха на известно разстояние от нас. Апачът се приближи и най-напред със строг тон се обърна към вожда на нихорасите: