— Господи, улучих го!
Отговорих й с повторни стенания.
— Ще умре! Аз го застрелях! Светлина, светлина ми трябва! Думите й прозвучаха така, като че ли не беше имала намерение да ме улучи. Помислих си, че ще влезе при мен, за да запали отново угасената лампа, ала чух как стъпките й се отдалечиха към вътрешността на жилището. Тогава бързо скочих на крака и се втурнах във второто помещение, където тя бе стояла до преди малко. Две-три стаи по-нататък се виждаше светлина, която се процеждаше през завесите и ставаше все по-силна и по-силна. Скоро басмата на следващата врата се разтвори и там се появи еврейката с глинена лампа в ръката. Тя втренчи в мен широко отворените си очи и изпусна револвера, който държеше в другата си ръка.
— Добър вечер, сеньора! — поздравих я аз. — Ще ми простите, че смущавам вашия домашен уют, нали?
— А… а… ама вие сте тук! — възкликна тя. — Мислех си, че берете душа, а ето… ето че сега стоите пред мен! Не сте ли ранен?
— Не.
— Но защо издавахте такива ужасни стенания?
— Имам навик от време на време да стена за собствено развлечение.
— А аз такъв страх изпитах! Всъщност исках само да ви изплаша.
— Странно! И мислите, че ще ви повярвам?
— Можете да ми вярвате! Имах намерение да не ви позволя да слезете долу, нищо повече.
— Но след като вече бях долу, пак стреляхте по мен! Сеньора, и за това ще си поговорим, но по-късно. Сега ви моля да ми кажете къде се намира Джонатан Мелтън!
— Той не е тук!
— Криете ли го? Е, тогава ще трябва сам да го потърся!
— Търсете!
— Така и ще направя, а вие ще имате добрината да ми светите.
— Не съм ви слугиня. Ето ви лампата! Тя ми подаде малкия съд, който приличаше на ваза. Но аз махнах с ръка и казах:
— Тук вие сте си у дома, а аз не познавам разположението на помещенията. Принуден съм да ви помоля да ме водите. Вървете пред мен! Аз ще ви следвам по петите. Ако тук се крие някой, който има намерение да ме нападне, ще ми послужите като щит и освен това ще трябва да очаквате моят нож да ви прониже откъм гърба. Два пъти стреляхте по мен, тъй че нямам никакво основание да ви щадя.
— Тук няма никой. Елате! Нейният тон ме обърка. Думите й прозвучаха естествено и искрено, но все пак Мелтън можеше да бъде наоколо. Тя ме поведе надясно през помещенията, където живееше самата тя. Зад всяка завеса очаквах да се натъкна на Джонатан. Ала той не се намираше в тези стаи.
После се върнахме. Тя ме поведе към лявата страна, тоест към неговото жилище. Личеше си, че по-рано тук беше пребивавал индиански вожд. Ала от търсения от нас човек не открихме никаква следа.
— Е, намерихте ли го? — попита ме тя с победоносен поглед.
— Все още не. Но той се е скрил нейде наоколо и няма да намеря спокойствие, докато не го открия.
— В такъв случай много ми е жал за вашето спокойствие. Мистър Мелтън замина оттук преди доста време.
— Къде отиде?
— Знам ли? Не е вече тук, не е в пуеблото и изобщо не е в тази местност.
— Но аз го видях тук само преди около половин час.
— Не може да бъде!
— Даже го чух да разговаря с вас ей там на онази пейка под отвора, който ви служи за вход. А сега нека се върнем там! Ще имате и други посетители.
— Кой ще дойде?
— Винету!
— Прекрасно! — подигравателно възкликна тя. — Любопитна съм да видя дали двама толкова прочути уестмани ще успеят да намерят някаква следа!
— Вече я намерих, сеньора! Там, където в момента се намира стълбата, която всъщност трябваше да е при входа. Преди малко забелязах, че е на предишното място.
— И къде казвате се намира тя сега? — подигравателно ме попита еврейката.
— Ще ви я покажа.
— Би трябвало да сте всезнаещ.
— Ще видим! Последвайте ме към входа!
Когато стигнахме там, аз извиках Винету. Той спусна стълбата и слезе при мен. Апачът изобщо не удостои с поглед Юдит, а само ме попита:
— Джонатан Мелтън?
— Не го намерих.
— Ще търсим.
Взех лампата от ръката на еврейката и тръгнах напред, за да осветявам. Измъчвана от любопитство, тя ни последва. Отначало се отправихме наляво към мъжкото жилище, но след като не открихме нищо, се насочихме към дясната страна.