— Уф! — възкликна апачът и на диалекта на сиусите ми каза следното: — Моят брат забеляза малкия воден басейн отвън пред пуеблото, нали?
— Да.
— Сега се намираме точно по средата на галерията, заемаща цялата ширина на пуеблото. Дали тази вода не е свързана с басейна отвън?
— Вероятно.
— Тогава тя сигурно идва от реката и ако човек се спусне в тази дупка и продължи да върви нататък в подземната вода, може да излезе чак при Флухо бланко.
— Така е! Точно по този път младият Мелтън се е измъкнал.
— Би било жалко. Ще трябва да принудим тази скуоу да ни каже така ли е, или не е.
— Но дали ще успеем да я принудим?
— Сигурно, а и да не… я слушай? Моят брат чу ли някакво стенание?
— Не.
— Беше там нейде, в дъното на галерията. Да продължим нататък!
Отново подредих дървените трупчета на старото им място и след това продължихме нашето издирване. Да, ето че сега и аз долових някакви хъркащи стонове. Ускорихме крачките си и скоро стигнахме до края на галерията, без да обърнем внимание, че еврейката изостана назад. Неизбежно мислите ми бяха заети единствено с Фогел, когото търсехме, и това бе причината за бързината ни, а и за моята обяснима небрежност.
И ето че наистина го видяхме да лежи пред нас, целият свързан с ремъци и пристегнат за забит в земята кол. Неколкократно бяха увили една стара кърпа около устата и носа му, така че той можеше само да стене и едва-едва да диша. Естествено най-напред махнахме кърпата. Тогава младежът дълбоко пое въздух и извика:
— Слава Богу! Видях ви, когато се появихте в галерията, и се изплаших да не би да се върнете, без да стигнете дотук. Моля ви, развържете ремъците ми!
Срязахме ги. Фогел се изправи на крака. Докато се протягаше и разкършваше, аз го попитах:
— Брахте ли голям страх?
— Естествено!
— Но нима не ви мина през ума, че ще дойдем?
— О, очаквах от вас, че ще успеете да проникнете в пуеблото, но никак не ми се вярваше, че ще намерите това място. Треперех за живота си.
— Така става, когато човек е натоварен със задачата да охранява коне, а заспива.
— Не съм виновен. Скуката ме приспа. А когато внезапно се събудих, бях вече здраво вързан. Пренесоха ме през каньона и теснината в скалите, а после ме вкараха в пуеблото и тук ме разпитаха.
— Кой ви разпита?
— Двамата Мелтън и еврейката. Досега вие я смятахте само за една лекомислена фуста, ала тя с нищо не е по-добра от двамата Мелтън и добре знае, че голямото богатство на Джонатан е плод на престъпление. Изпаднах в ярост и извърших голяма непредпазливост.
— Казали сте, че сте законният наследник, нали?
— Да. Можете да си представите тяхното удивление, а после и радостта им. Заявиха ми, че ще трябва да умра, и ме довлякоха тук.
— Не са били с чак толкова зли намерения. Искали са да ви посплашат и така да ви направят по-отстъпчив. Те вече ни предложиха едно мирно споразумение, което обаче аз отхвърлих. Подробностите по-късно! А сега ни кажете, разпитваха ли ви за нашите планове!
— Естествено! Двамата Мелтън настояваха да узнаят по какъв начин възнамерявате да достигнете целта си, ала аз нищо не издадох.
— Това е добре! Но да не се бавим повече. Горе ще можем да разговаряме по-добре. Хайде, елате! Както виждам, еврейката вече е избързала напред.
Върнахме се обратно през галерията. Когато стигнахме до нейния край и понечихме да се изкачим по стълбата, забелязахме че тя липсва. Спогледахме се.
— Какво ще каже моят брат? — попита ме Винету и по лицето му заигра лека, весела усмивка.
— Излязохме големи глупаци.
— Не можем да се изкачим горе — завайка се Фогел. — Сега сме пленници.
— Не сме — отвърна Винету. — А даже и да бяхме, щеше да е само за кратко време. Най-напред ще трябва да разберем дали можем да отворим капака над нас.
— Но дотам изобщо няма как да стигнем. Няма никаква стълба.
— Все пак има една — отвърнах аз. — И това сме самите ние. Добър гимнастик ли сте?
— Да. Качете се върху раменете на Винету! Аз ще клекна и Винету ще стъпи върху мен. Тогава ще можете да стигнете с ръце тавана и ще се опитате да повдигнете капака.
Опитът излезе неуспешен. Юдит се беше изкачила горе, беше изтеглила стълбата и затворила капака.
Не знаехме по какъв начин го беше затиснала така, че Фогел не успя да го помръдне.
— Какво ще правим? — попита цигуларят. — Току-що ме освободихте, а ето че отново съм пленник.