С помощта на ножа разпрах подплатата. Мелтън престана да крещи. Беше се примирил с положението, но искрящите му от изгаряща омраза очи не се откъсваха от ръцете ми. Единият ботуш съдържаше съвсем тънко пакетче, увито в хартия във формата на плик за писмо, а в другия ботуш имаше две подобни пакетчета. Отворих ги. Във всяко от тези две пакетчета бяха скътани по десет хиляди фунта стерлинги в банкноти (200 000 марки) на Банката на Англия. От третия плик извадих петнайсет хиляди долара (60 000 марки) в съвсем редовни ценни книжа.
— Мастър Мелтън, ще ни кажеш ли откъде имаш тези пари? — попитах го аз.
— Върви по дяволите! — изрева ми той. — От мен няма да научиш нищо!
— Я не си въобразявай такова нещо! Има най-различни средства да те накараме да проговориш и понеже на всяка цена трябва да разберем произхода на тези суми, ще действаме безмилостно, ако откажеш да ни дадеш исканите сведения. Но първо ще ти обърна внимание, че за един някогашен туниски офицер не е кой знае каква чест да яде бой.
— Бой ли? Искате да ме биете?
— Да. И така, ще ни дадеш ли въпросните сведения?
— Не, дори и да ме убиете от бой, гадове такива!
— Не ме карай да ти се смея! Всъщност не са ни нужни твоите сведения. Ние сме достатъчно умни сами да си ги набавим.
— Е, ами щом сте толкова умни, тогава казвай де!
— Ти и брат ти сте получили по десет хиляди фунта стерлинги от незаконно придобитото наследство. Вашите дялове са ви изплатени от Джонатан в английски пари.
— Десет хиляди фунта стерлинги! Мизерна сума щом става въпрос за милиони! Мислиш ли, че щяхме да се задоволим само с толкова?
— Не. Сигурно е трябвало да получиш още и тъй като се е наложило да се разделиш с Джонатан, той ти е дал на първо време тази сума.
— Я виж ти, колко си ми бил умен, мастър Шетърхенд! Но откъде са се взели тогава останалите петнайсет хиляди долара?
— Били са на твоя брат. Той винаги имаше в себе си пари. Задигнал си му петнайсетте хиляди заедно с другите пари.
— Страшно много се лъжеш. Парите са мои.
— Е, това може да ми е безразлично. Ще те накараме да проговориш! Ето тук е наследникът, когото измамихте. Нека той ти развърже езика! Мастър Фогел, я се спусни от пуеблото и си вземи от онези храсти няколко много хубави, жилави пръчки!
Фогел тръгна. Когато се върна с пръчките, ние вече бяхме освободили Мелтън от стълбата, за да го вържем отново на нея, но вече по корем.
— Е, ще говориш ли? — попитах го пак.
— Не! — скръцна със зъби той.
— Удряй, мастър Фогел!
С току-що отрязания от храстите лък нашият цигулар започна с все сила да свири по гърба на стария, но без никакъв резултат. Мелтън здраво стисна зъби и не издаде нито звук. Тогава Емъри се обади:
— Така нищо няма да стане. Нашият дребничък мастър Фогел няма нужната сила в мишците си. Я ми дай на мен една пръчка! Обзалагам се, че ще го накарам да проговори!
Още от първия удар на англичанина Мелтън извика, защото на гърба му се появи кървав оток. Вторият и третият удар имаха същия успех, а когато при следващите удари пръчката взе да се врязва вече в живо месо, негодникът не бе повече в състояние да издържа болките и извика:
— Престани! Ще ви кажа!
— Е, откъде са десетте хиляди фунта стерлинги? — попитах го аз.
— От наследството — призна той.
— Другите десет хиляди си задигнал от убития си брат, нали?
— Да.
— А петнайсетте хиляди долара?
— Те са също от моя брат. Вече знаеш всичко.
— Добре! Сега ти разбра, че като нищо можем да те накараме да проговориш и само ти ще си виновен, ако ездата ти причинява после известни неприятности.
— Какво? Да тръгна с теб? Та нали вече взе парите! Освободи ме де!
— Мастър, ти да не се побърка? Преследвах те през Дивия запад заради няколко убийства, търсих те из Египет и Тунис, после те гонихме през прериите чак дотук, и сега, след като най-сетне те заловихме, очакваш от мен да те пусна да си вървиш!
— Вразуми се, мастър! Каква ще ти е ползата да ме видиш увиснал на въжето?
— Никаква, тук си прав. Но въпреки това трябва да увиснеш на бесилото, защото само след смъртта ти ще бъда сигурен, че веднъж завинаги си обезвреден.
— Тогава правете каквото щете, песове такива, и бъдете проклети во веки веков!
— Да, наистина ще направим каквото си искаме, а твоето проклятие ще се изсипе върху собствената ти глава. Мастър Фогел, вземи тези пари! Тук са над четиристотин хиляди марки. Твои са!
— Дано се задави с тях четиристотин хиляди пъти! — изкрещя ми Мелтън.
Фогел пребледня. Той взе трите пакетчета, задържа ги в ръката си и най-сетне, този път на немски език, с мъка изрече: