Водехме разговора си по начин, че старият Мелтън да не може да чуе. Той не ни удостояваше с нито един поглед. Лицето му беше помръкнало от твърде невесели мисли. От време на време въздишаше дълбоко, или пък издаваше гневни възклицания. Сигурно го болеше пострадалата част от тялото му, с която седеше върху коня.
Скоро разбрахме, че е немислимо да догоним Джонатан Мелтън. Конете на Фогел и на стария Мелтън съвсем не бяха команчски жребци и нашият пленник полагаше всички усилия да забави ездата ни. Би трябвало да е голям глупак, за да не отгатне, че сме по петите на сина му.
Винету познаваше местностите и беше изключително надежден водач. Пред нас беше дирята на Джонатан. Той никога не е идвал по тези места и следваше единствено указанията на еврейката, ала въпреки всичко се придържаше толкова точно към вярната посока, сякаш вече неведнъж е изминавал това разстояние.
Пътят ни водеше все нагоре и нагоре, докато най-сетне, привечер, стигнахме до платото, простиращо се между Сиера бланка и планините Могольон. Там където се намирахме в момента, нямаше гора. Виждаше се само ниска рядка тревица, която напомняше на пуната в перуанските Анди. На нея напомняше и силният студен вятър, който духаше от запад и скоро ни накара да зъзнем. Не бяхме подготвени за толкова острите му пориви.
Ако бях тръгнал само с Винету и Емъри, сигурно нямаше да спираме, а щяхме да яздим през цялата нощ, за да стигнем нашата цел преди Мелтън. Но Фогел не беше издръжлив ездач, а пък старият Мелтън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне от коня. Донякъде това бе преструвка, но донякъде се дължеше и на болките, които изпитваше.
— Ще спираме ли още преди настъпването на нощта? — попита Емъри.
— Нямам голямо желание — колебливо рече Винету.
— Но нали е невъзможно да яздим до утре сутринта. По-добре ще е да потърсим още сега някое подходящо за бивак място, отколкото да се окажем принудени от мрака да спрем там, където се озовем.
— Моят брат е прав. Знам такова място. Това е една каменна стена, която ще ни предпазва от вятъра. След четвърт час сме там.
След посоченото от апача време видяхме пред нас да се издига ниско планинско възвишение, което на запад се спускаше полегато. Източният му склон падаше толкова стръмно, че образуваше нещо като защитна стена, зад която студеният вятър не успяваше да проникне. Там растяха и доста храсти, а това ще рече, че имаше дърва за огън. При този студ той ни беше много нужен.
Слязохме от конете и развързахме стария Мелтън. Той така се беше схванал, че не можеше нито да върви, нито да стои прав. Наложи ни се да го занесем до едно вдлъбнато място на скалистата стена и там да го сложим да легне.
След като завързахме конете за забити в земята колчета, ние събрахме сухи съчки и запалихме огън, до който налягахме възможно по-наблизо. После ядохме. Мелтън също получи парче месо, което му нарязах на малки парчета и му ги пъхах в устата, защото не ми се искаше да му развързвам ръцете дори и за да се нахрани.
— Ще стоим ли на пост? — попита Емъри.
— Може би няма да е нужно — отвърна Винету. — Тук наоколо няма врагове.
— Добре, тогава всички ще спим! Необходимо ни е.
— И все пак ще е по-разумно, ако един от нас бди — подхвърлих аз. — Първо, трябва да пазим Мелтън и второ, от неговия син може да се очаква всичко. Наистина, той не е прериен ловец, но не е и глупак и е напълно възможно да се досети, че все пак сме узнали посоката, в която се е отправил. В такъв случай ще очаква да го преследваме. Ако е решил да ни издебне?
— Хмм! — промърмори Емъри. — Не е чак толкоз опитен, но ако се безпокоиш, тогава ще стоим на пост.
Хвърлихме жребий. Първата стража се падна на Винету, втората на Емъри, после идваше моят ред и най-накрая оставаше Фогел. Всеки щеше да пази по час и половина, което правеше общо шест часа. След това се канехме отново да поемем на път. В момента беше около девет часа вечерта.
След умората и напрежението от последните дни аз заспах толкова дълбоко, че когато ми дойде ред, Емъри трябваше да ме побутне два-три пъти, за да се събудя. Англичанинът си легна, а аз хвърлих нови дърва в огъня, за да стопля спящите хора. Наоколо беше тихо, но вятърът свиреше покрай нашата защитна стена. За да не задремя, от време на време ставах и се разхождах малко наоколо.
Така премина моята стража и вече трябваше да събудя Фогел. Дожаля ми за него. Той не беше привикнал на такива трудности и пренапрежение. Сънят му се отразяваше добре, тъй че го оставих да лежи и поех и неговия пост.
Събраните дърва за огъня вече привършваха и ето защо се отдалечих, за да донеса нови съчки. Тъй като бяхме претърсили близката околност на бивака, трябваше да отида по-нататък, а заради тъмнината бях принуден да се осланям единствено на осезанието си. Започнах да търся опипом между храстите и постепенно се отдалечавах все повече от огъня. Естествено не ми беше възможно да не Издавам никакъв шум. Клоните и клончетата, на които се натъквах, пропукваха и… що за звук беше този, който току-що долових? Хмм! Дали беше изсвирил някой порив на вятъра? Или пък беше цвиленето на кон?