Наострих слух. Звукът не се повтори. Ако не се заблуждавах, шумът беше дошъл откъм дясната ми страна. Оставих снопа от съчки на земята, легнах по корем и запълзях в споменатата посока.
Тъй като трябваше да се провирам между храсти, задачата ми не беше никак лесна. Ако ставаше въпрос за неприятели, изпокрили се наоколо из храсталака, то аз можех да ги открия само ако успеех да пребродя пълзешком терена в посока на шума в по-широк зигзаг, тъй че да мина поне веднъж покрай всеки храст. Но така сигурно Щяха да изминат часове, преди да свърша и половината работа. Ала нямах друг избор. И така, запълзях по споменатия начин, насочвайки се първо надясно, докато стигна до скалата, а после свърнах наляво и продължих до края на гъсталака. Така напредвах бавно, когато… ха, ето че отново се разнесе същият звук и сега ясно различих, че беше цвилене. Вече знаех приблизително и мястото, където се намираше животното. Беше близо до стръмния планински склон, където имаше завет. Също като нас собственикът на коня бе потърсил там закрила от вятъра.
Но кой ли можеше да е този човек? Ако е бил там още преди да се появим, то сигурно ни беше видял при пристигането ни. И защо ли стоеше там, защо не беше дошъл при нас, ако не ни кроеше нещо лошо, или пък ако се боеше от нас, защо тогава не се беше отдалечил? Или е пристигнал по-късно? В такъв случай непременно е видял огъня ни. Несъмнено той се е промъкнал, за да разбере кои сме. Фактът, че не се беше появил, но въпреки това беше останал наблизо; можеше да говори както за миролюбиви, тъй и за враждебни намерения. И понеже се касае за повече хора, несъмнено се намираме в опасност. На всяка цена трябваше да узная как стояха нещата, тъй че отново запълзях към скалистата стена, а после и покрай нея. Ако не се бях излъгал в преценката си за мястото, откъдето беше дошъл звукът, в момента се намирах най-много на петдесетина крачки от коня, който беше изцвилил.
Продължих предпазливо да пълзя на ръце и колене, докато изминах приблизително същото разстояние. И наистина, ей там, в ляво от мен, стоеше един кон, само че… той не беше единствен. Бяха три-… пет…, че и повече. Всичките вързани. Ездачите им сигурно бяха нейде наблизо. Продължих да пълзя между каменната стена и конете. Тогава във високата трева право пред мен зърнах някакъв продълговат обемист предмет, нещо като вързоп с овална форма. Какво ли беше това?
Макар да беше много рисковано и дръзко аз пропълзях до самия предмет, така че да мога да го достигна с ръка. Докоснах го с върховете на пръстите си и съвсем лекичко го заопипвах. Беше човек, загърнал се в няколко одеяла. А къде ли се намираха другите?
Трябваше да опиша дъга, понеже, нямаше как да се промъкна между каменната стена и спящия вързоп. Така стигнах до малка полянка, където седяха търсените от мен хора. Долових, че разговаряха на полувисок глас. На всяка цена исках да подразбера за какво говореха. Поех риска да се приближа още повече и се добрах до един паднал къс от скалата, пред който седяха двамина от въпросните хора. Точно до него растеше храст, тъй че имах достатъчно добро прикритие, за да не ме видят. Проврях главата си между храста и каменния отломък и наострих слух.
— Ха, та това беше езикът на юмите! Дали обитателите на пуеблото са тръгнали по петите ни? Каква мисъл само? Но тя съвсем не беше лишена от основание.
Точно в този момент един от тях каза:
— Не биваше да чакаме, трябваше веднага да ги нападнем! Макар да не говореше високо, все пак по гласа разпознах онзи индианец, в чиято къща завчера вечерта ни бяха нападнали. Значи предположението ми беше вярно. Пред мен бяха пуеблосите.
— Щяхме да извършим грешка — възрази му седящият до него човек. — Куршумите ни можеха да улучат пленения Мелтън, точно този, когото искаме да освободим.
— Не, нямаше да го улучим, защото огънят добре осветяваше всичко.
— Не забравяй поста! Олд Шетърхенд не може да не чуе, че се приближаваме.
— Но нали теб не те чу, макар да беше стигнал толкова близо до огъня!
— Но тогава той все още не беше на пост. Събудиха го тъкмо когато почти се бях приближил до самия бивак. Трябваше бързо да изчезна, защото иначе щеше да ме открие. За щастие той не ме чу.