Ала неколцина от нас несъмнено ще забележи. Налага се да изчакаме, докато следващият застане на пост.
Тогава се намеси трети индианец:
— Ще направим каквото ни каза бялата скуоу — ще изчакаме с нападението, докато се зазори. Така добре ще виждаме по какво и кого се целим и стреляме. Те са само четирима, за един миг ще свършим с тях. Но нападнем ли сега, колебливата светлина на огъня ще ни попречи да се прицелим безпогрешно и ако само ги раним, ще излезе, че напразно сме ги преследвали.
— Прекалено много се страхувате от тях — обади се нашият коварен хазаин.
— Това не е страх, а предпазливост. Бялата скуоу иска да види как нейните врагове падат мъртви на земята. Можем да й направим тази услуга, понеже тя беше скуоу на нашия вожд.
— Тук си прав! — дочух гласа на Юдит. Значи тя се беше измъкнала от одеялата си, беше станала и се беше приближила. — Искам да присъствам на тази сцена, искам да видя как онези мерзавци падат поразени от куршумите ви. Ако ми се подчинявате, ще получите голямо възнаграждение. Ако освободим бащата на моя мъж и убием неговите противници, техните скалпове ще бъдат ваши, също както пушките им и всичко друго, което носят със себе си. После веднага продължаваме към Бялата скала, за да отидем при мъжа ми. Съгласни ли сте?
— Да, да — разнесе се наоколо в хор.
— Какво е разстоянието до огъня, край който седят негодниците?
— Около триста крачки — отвърна индианецът, който беше ходил на разузнаване. — Ще се промъкна дотам. Трябва да ги видя!
— Опасно е!
— Не и за мен. Знам как трябва да постъпя. Научила съм го от моя мъж, вашия вожд.
— Ще дойда с теб, защото става дума не само за твоята, но и за нашата безопасност.
— Хайде, ела!
Бях чул достатъчно и побързах да се оттегля. Не беше малка работа! Жената се беше втурнала подир нас заедно с индианците, за да види как умираме. За да предприеме и издържи подобна форсирана езда, тя като жена на вече покойния вожд сигурно е прекарала доста време на гърба на коня. А колко ли страшна беше омразата, която й даваше сили! Цяло щастие бе, че дървата за нашия огън се бяха свършили. Иначе щях да остана да си седя без изобщо да подозирам колко отблизо ни дебне смъртта.
Проврях се настрани в храстите, после се изправих, за да мога да вървя по-бързо и започнах да се промъквам устремно напред, за да изпреваря двамата. След като реших, че това ми се е удало, спрях и зачаках. Бях си избрал такова място, покрай което те нямаше как да не минат.
Ето че долових шумоленето на клони. Притаих се и ги пропуснах да ме подминат, а после ги последвах. Намираха се най-много на трийсетина крачки от огъня ни, който беше догорял почти напълно, когато те се разделиха, за да не си пречат при безшумното промъкване. Индианецът продължи да пълзи малко наляво, а тя се придържаше повече надясно. Трябваше да обезвредя първо него, а след това и нея.
Като безплътна сянка се втурнах подир юма и бързо го изпреварих, ала не мина без шум. Той спря и се ослуша. Точно това положение на тялото му бе много удобно за мен. Един скок… и го сграбчих за гърлото. Веднага го ударих с дръжката на револвера си в слепоочието. После го пуснах да се свлече на земята.
След това се промъкнах подир «дамата». Изглежда, тя си мислеше, че не е нужно да е кой знае колко предпазлива, понеже отвъд нашата каменна стена вятърът виеше с удвоена сила и едва ли някой щеше да чуе стъпките й. Въпреки всичко бях принуден да призная пред себе си, че Юдит се справяше съвсем нелошо. Тя толкова умело използваше сенките на храстите, че ако все още седях край огъня, сигурно нямаше да мога да я забележа.
Ето че вече се приближи до бивака ни толкова много, че имаше възможност добре да огледа всички спящи. Тя клекна в тревата и надникна между клоните. Съвсем тихо се приближих само на педя и останах коленичил малко встрани зад нея. Тя протягаше врат и провираше глава все по-напред и по-напред. Забеляза, че липсвам. Тогава я заговорих:
— Не съм там, сеньора. Трябва да погледнете насам.
Тя обърна глава. Чертите на лицето й сякаш се вкамениха. Не бе способна да издаде нито звук. Бях пъхнал револвера си обратно в колана, но затова пък извадих ножа си и я заплаших:
— Ако изречете само една дума на висок глас, това острие ще прониже сърцето ви! Промъкнахте се дотук, за да видите «негодниците». Е, добре, ще имате възможността хубаво да ги огледате. Станете и ме последвайте!
Изправих се. Но тя остана на колене, без да откъсва от мен втренчения си поглед.
— Ставайте! — повторих аз.
— Вие… вие… вие… ли…? — изпелтечи тя най-после.