Неговото присъствие в къщата беше постоянен трън в очите на Хинд, в която съжалението за изгубения приход се смесваше с останките от първоначалния й ужас, въпреки че е вярно да се каже, че успокоителните процеси на обитаване бяха въздействали върху нея, помагайки й да види Саладиновото състояние като някакъв вид слонска болест, нещо, от което да чувстваш; отвращение, но не непременно да се страхуваш.
— Нека не ми пресича пътя и аз няма да му се пречкам — каза тя на дъщерите си. — И вие, деца на отчаянието ми, защо прекарвате времето си, седейки там горе с един болен човек, докато младостта ви отлита, кой може да каже, но изглежда в този Вилает всичко, което някога знаех, е лъжа, както идеята, че младите момичета трябва да помагат на майките си, да мислят за женитба, да ходят на учебни занимания, а не да седят с козли, чиито гърла по стар наш обичай прерязваме на Големия празник.
Нейният съпруг си остана внимателен въпреки странното произшествие, което се случи, когато се качи до тавана и подсказа на Саладин, че момичетата може да не са били толкова далече от истината, че може би, как да го каже човек, обладаването на тялото му може да бъде прекратено от молитвата на молла? При споменаването на свещеник Чамча се изправи на задните си крака, вдигайки двете си ръце над главата и по един или друг начин стаята се изпълни с гъст серен пушек, докато един пронизителен вибриращ писък прониза слуха на Суфян подобно на острие. Димът се разнесе доста бързо, защото Чамча рязко отвори прозореца и трескаво заразпръсква стелещата се мъгла, докато се извиняваше на Суфян с тон на остро неудобство:
— Наистина не мога да кажа какво ме прихвана — но се страхувам, че понякога се променям в нещо — нещо, което човек трябва да нарече лошо.
Суфян, какъвто си беше мил човек, отиде до мястото, където Чамча седеше, вкопчен в рогата си, потупа го по рамото и се опита да извади най-доброто насърчение, на което беше способен.
— Въпросът за преобразимостта на същността на аза — започна той несръчно — дълго е бил предмет на задълбочени разисквания. Например великият Лукреций ни казва в De Rerum Natura следното нещо: quodcumque suis mutantum fmibus exit, continuo hoc mors est Julius quod fuit ante. Което преведено, прости ми моята несръчност, значи „Всичко при промяна излиза извън границите си“ — това значи, взривява своите брегове — или може би излиза извън ограниченията си — така да се каже, пренебрегва собствените си правила, но си мисля, че това е твърде свободен превод… във всеки случай „това нещо“, настоява Лукреций, „правейки така, довежда до незабавната смърт на своето старо аз“. Обаче — учителският пръст щръкна нагоре, — поетът Овидий в своите Метаморфози заема напълно противоположна гледна точка. Той твърди следното: „Когато на мек восък — нагорещен, нали разбирате, вероятно за запечатване на документи или нещо подобно — се отпечатват нови изображения и се променя формата и изглежда вече не същото, но това все още си е същото, същото е с нашите души“ — добре ли чувате, сър? Нашите души! Нашите безсмъртни същности! — „Все още са същите завинаги, но придобиват в своите преселения непрекъснато променящи се форми.“
Сега той подскачаше от крак на крак, изпълнен с тръпка от старите думи.
— За мен Овидий винаги е над Лукреций — обяви той. — Твоята душа, добри ми бедни господине, е същата. Но в своята миграция тя е приела тази сегашна променяща се форма.
— Това е твърде хладна утеха — успя да открие старата си сухота Чамча. — Или приемам Лукреций и решавам, че едно демонично и необратимо преображение се извършва в най-съкровените ми дълбини, или следвам Овидий и приемам, че всичко сега появяващо се не е нещо повече от проявата на нещо, което вече го е имало там.
— Лошо изложих довода си — отчаяно се извини Суфян. — Исках единствено да вдъхна увереност.
— Каква утеха може да има в това — отговори Чамча с горчиво красноречие, с ронеща се под тежестта на неговото нещастие ирония — за човек, чийто стар приятел и спасител е също така нощният любовник на жена му, по този начин насърчавайки — както твоите стари книги без съмнение ще потвърдят — растежа на рогата на рогоносец?
Старият приятел Джъмпи Джоши беше неспособен и за едничък миг в будните си часове да се отърве от истината, че за пръв път, откакто се помни, беше изгубил волята да живее живота си според своите собствени стандарти за морал. В спортния център, където преподаваше техника на бойните изкуства на все по-нарастващо число курсисти, наблягайки на духовните страни на предметите за голямо тяхно забавление („А, така ли, Скакалецо — закачаше го неговата ученичка-звезда Мишал Суфян, — когато благородни фашистки свине ти скочат из тъмната алея, предложи им учението на Буда, преди да ги ритнеш в почтените топки“) — той започна да показва толкова страстна енергия, че учениците му бяха разтревожени. Когато Мишал го попита за това в края на един сеанс, който и за двамата завърши с натъртвания и дълбоко поемане на дъх, в който двамата, учител и звезда, се хвърляха един към друг като най-изгладнели любовници, той й върна въпроса с нехарактерна липса на откритост.