— Говориш за гърнето и похлупака — каза той. — За прашинката и гредата.
Те стояха до монетните автомати.
— О’кей — каза тя. — Признавам си, но запази тайната. Той се протегна за една кола:
— Каква тайна?
Невинният Джъмпи. Мишал прошепна в ухото му:
— Чукат ме. Твоят приятел: мистър Ханиф Джонсън, адвокат.
Той беше шокиран, което я раздразни.
— О, хайде стига. Не съм на петнадесет. Той несигурно отговори:
— Ако майка ти някога… — и тя отново изгуби търпение.
— Ако искаш да знаеш — сприхаво отбеляза тя, — тревожа се за Анахита. Тя иска всичко, което имам. И между другото тя наистина е на петнадесет.
Джъмпи забеляза, че беше смачкал картонената си чаша и имаше кола по обувките.
— Казвай — настоя Мишал. — Аз се издължих. Сега е твой ред.
Но Джъмпи не можа да каже; все още клатеше глава заради Ханиф.
— Това може да е краят му — каза той. Това беше достатъчно. Мишал вирна нос.
— О, разбирам — каза тя. — Мислиш, че не съм достатъчно добра за него. — И през рамо, докато се отдалечаваше: — Е, Скакалецо, светите мъже никога ли не чукат?
Не толкова свети. Той не беше създаден за святост, не повече от образа на Дейвид Карадайн в старите кунгфу-филми: като Скакалеца, като Джъмпи. Всеки ден се изтормозваше, опитвайки се да стои настрана от голямата къща на Нотинг Хил и всяка вечер завършваше пред вратата на Памела, с палец в устата, гризейки кожичките около ъглите на нокътя, отстранявайки кучето и собствената си вина и насочвайки се, без да губи никакво време, към спалнята. Където те се нахвърляха един върху друг, докато устните търсеха местата, които бяха избрали или научили се да захапват: първо неговите устни около зърната й, след това нейните — долния му палец.
Тя беше започнала да обича у него това качество на нетърпение, защото беше следвано от търпение, което никога не беше изпитвала, търпението на мъж, който никога не е бил „привлекателен“ и затова беше готов да цени онова, което се предлагаше, или поне така беше мислила в началото; но накрая се научи да цени неговото съзнание и загриженост за нейните вътрешни напрежения, неговия усет за трудността, с която нейното стройно, костеливо и с малки гърди тяло намери, научи и най-накрая се предаде на един ритъм, неговото познание за времето. Тя също обичаше в него неговото преодоляване на себе си; обичаше, знаейки, че това е погрешна причина, неговата готовност да преодолява собствените си скрупули, така че да могат да бъдат заедно: обичаше в него страстта, която се носеше над всичко, което е било императивно за него. Обичаше го, без да иска да види в тази любов началото на един край.
Когато правеха любов, малко преди края тя ставаше шумна.
— Ох! — викаше тя, цялата аристократичност на гласа й се трупаше в несмислените срички на нейното увлечение. — Оо-оо! Ай! Ааа!
Тя все още пиеше много, скоч бърбън — ръжено уиски, една червена ивица, разстилаща се по средата на лицето й. Под влиянието на алкохола дясното й око се свиваше до половината от размера на лявото и тя започна за негов ужас да го отвращава. Не беше разрешено никакво обсъждане на нейното къркане: единствения път, когато се опита, се намери на улицата с обувки, стиснати в дясната ръка и палто, преметнато през лявата. Дори след това той се върна: и тя отвори вратата и се насочи право нагоре, сякаш нищо не се беше случило. Табутата на Памела: шеги за нейния произход, споменавания на бутилките уиски — „мъртви войници“, и всякакъв намек, че покойният й съпруг Саладин Чамча е все още жив, живеещ под формата на свръхестествен звяр на другия край на града в подслон с легло и закуска.
Тези дни Джъмпи — който в началото я беше дразнил непрестанно заради Саладин, казвайки й, че трябва да продължи и да се разведе с него, но тази преструвка с вдовството е нетърпима, какво става с парите на човека, неговите права върху дял от собствеността и така нататък? Тя сигурно не иска да го остави мизерстващ? — вече не възразяваше срещу неразумното й поведение.