— Отивай си — каза той, — Ханиф, приятелю мой, излез — но Ханиф не си тръгна, без да каже мнението си.
— Твърде дълго държах устата си затворена — изкрещя той, — вие, които наричате себе си толкова морални, докато трупате богатство от мъката на собствената си раса — при което стана ясно, че хаджи Суфян никога не е знаел за цените, искани от жена му, която не му беше казала, заклевайки дъщерите си с ужасни и обвързващи клетви да пазят тайна, знаейки, че ако той открие, ще намери начин да върне парите, така че те да продължават да гният в бедност; а той, блещукащият домашен дух на кафене „Шаандаар“, след всичко това изгуби цялата си любов към живота. — И сега Мишал дойде в кафенето. О, срамът вътрешният живот на едно семейство да бъде представен по този начин, като евтина драма пред очите на плащащите клиенти — въпреки че всъщност последната пиеща чай. напускаше сцената толкова бързо, колкото я държаха старите й крака. Мишал носеше чанти.
— Аз също си тръгвам — обяви тя. — Опитайте се да ме спрете. Остават още само единадесет дни.
Когато Хинд видя по-голямата си дъщеря на прага да излезе завинаги от живота й, тя разбра цената, която човек плаща за подслоняването на Принца на мрака под покрива си. Тя помоли съпруга си да бъде разумен, да разбере, че неговата добросърдечна щедрост ги беше въвела в този ад и че само ако този дявол Чамча бъде отстранен от тяхната къща, тогава те може би отново ще могат да станат щастливото и работливо семейство от миналото. Обаче когато тя свърши да говори, къщата над главите им започна да тътне и да се клати, и се чуваше шумът на нещо, слизащо по стълбите, ръмжащо и — или така изглеждаше — пеещо с глас толкова отвратително дрезгав, че беше невъзможно да се разберат думите.
Мишал беше тази, която накрая се качи да го посрещне, Мишал с Ханиф Джонсън, държащ ръката й, докато предателката Анахита гледаше от подножието на стълбището. Чамча беше израснал на височина повече от осем фута и от ноздрите му излизаше дим с два различни цвята, жълт от лявата, черен от дясната. Той вече не носеше дрехи. Неговите телесни косми бяха станали гъсти и дълги, опашката му ядосано плющеше, очите му бяха в бледо, но сияйно червено, и беше успял в сплашването на цялото население на пансиона до точката на несвързаност. Обаче Мишал не беше прекалено уплашена и се осмели да говори.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита го тя. — Нима си мислиш, че навън ще оцелееш и пет минути, така, както изглеждаш?
Чамча спря, огледа себе си, забеляза голямата ерекция, показваща се от слабините му, и вдигна рамене.
— Аз смятам да действам — каза й той, използвайки собствените й думи, но при този глас от лава и трясък те сякаш вече не й принадлежаха. — Има един човек, когото желая да намеря.
— Задръж конете — каза му Мишал. — Ще измислим нещо.
Какво може да се намери тук, на една миля от „Шаандаар“, тук, където бийтът среща улицата, в клуб „Хот У екс“, бивш „Блек енд Тан“? В тази обсипана със звезди безлунна нощ нека последваме фигурите — някои с предвзета походка, елегантно издокарани, горящи от желание да излязат, други потайни, прегръщащи сенки, плахи, — събиращи се от всички жилища в квартала, за да се гмурнат рязко в подземието през тази небелязана врата. Какво има вътре? Светлини, течности, пудри, тела, поклащащи се сами, поединично, по двойки, по тройки, движейки се към възможности. Но какви са тогава тези други фигури, неясни под святкащо-загасващия шарен блясък на пространството, тези форми, замръзнали в своите пози посред обезумелите танцьори? Кои са тези, които хип-хопът и хинди-попът никога не помръдват и инч? — „Добре изглеждате, хотуекска бандо!“ Нашият домакин говори: кресливец, подгрявач, диджей, който няма равен на себе си — напереният Пинкуала, костюмът му е целият от светлини, аленеещ от ритъма. Наистина той е изключителен, седемфутов албинос, косата му е най-бледата роза, както и бялото на очите му, чертите на лицето му са несъмнено индийски, високомерен нос, дълги тънки устни, лице от свитъците на Хамза нама. Индиец, който никога не е виждал Индия, югоизточен азиатец от Антилите, бял чернокож. Звезда.