Най-лошото нещо при него, заключи тя колебливо, беше неговата дарба да се мисли за пренебрегван, подценяван, нападан. Стана почти невъзможно да му се спомене каквото и да било, независимо колко разумно, колко внимателно бе поднесено. „Давай, давай, яж ми кокалите“, извикваше той и се оттегляше в палатката на наранената си гордост. А най-прелъстителното в него беше, че знаеше инстинктивно какво иска тя, как, ако предпочете, може да стане пълномощник на тайното й сърце. В резултат техният секс беше буквално електрически. Тази първа малка искра по случай първата им целувка не беше единствената по рода си. Това продължи да се случва и понякога, докато правеха любов, тя беше убедена, че може да чува навсякъде около тях пукота на електричеството; понякога чувстваше косата си изправена.
— Това ми напомня за електрическия вибратор в кабинета на баща ми — каза тя на, Джебраил и те се засмяха. — Аз ли съм любовта на живота ти? — попита тя бързо и той отговори също толкова бързо:
— Разбира се.
По-рано му беше признала, че слуховете за нейната недостъпност, дори фригидност, имат някакво основание.
— След като Йел умря, аз възприех и тази нейна черта. — Вече нямаше нужда да запраща любовници в лицето на сестра си. — Плюс това наистина вече не ми доставяше удоволствие. По онова време повечето бяха революционни социалисти, които се задоволяваха с мен, докато мечтаеха за героичните жени, видени по време на триседмичните им пътувания до Куба. Но никога не бяха ги докосвали, разбира се; умората от битките и идеологическата чистота ги плашеха до смърт. Прибираха се вкъщи, тананикайки „Гуантанамера“, и ми позвъняваха. — Тя предпочела да се измъкне. — Помислих си, нека най-добрите мозъци на моето поколение социологизират за властта върху тялото на друга бедна жена, без мен. — Тя започнала да изкачва планини, както имаше навика да казва, когато започна — защото знаех, че никога няма да ме последват там. Но след това си помислих, глупости. Не го направих заради тях, направих го заради себе си.
Всяка вечер тичаше боса на пръстите си по един час нагоре и надолу по стълбите към улицата в името на ниските сводове. След това се сгромолясваше върху купчина възглавници с вбесен вид, а той пърхаше безпомощно около нея, което обикновено завършваше с това, че й наливаше концентрат, най-често ирландско уиски. Тя беше започнала да пие доста, откакто истината на проблема с нейните крака проникна в съзнанието й. („За Бога, мълчи си за краката — й каза по телефона глас от агенцията за връзки с обществеността. — Ако го открият, finito, завеса, sayonara, отивай си вкъщи, лека нощ.“)
През тяхната двадесет и първа нощ заедно, когато тя се беше справила с пет двойни джеймсъна, каза:
— Защо наистина се качих там? Не се смей: за да избягам от доброто и злото.
Той не се засмя.
— По твоя преценка планините над морала ли са? — сериозно попита той.
— Това е, което научих от революцията — продължи тя. — Това нещо: по някое време през двадесети век информацията беше премахната, но просто не мога да кажа кога; придържането към разума е част от информацията, която беше премахната. Оттогава живеем в приказка. Разбра ли ме? Всичко се случва по вълшебство. Ние, приказните, нямаме и най-малката шибана представа какво става. Тогава как да знаем дали е добро, или зло? Ние дори не знаем какво е! Така че онова, което си помислих, беше, или можеш да си разбиеш сърцето, опитвайки се да разбереш всичко, или можеш да се качиш да седнеш на някоя планина, защото това е мястото, където е отишла цялата истина, вярваш или не, тя просто се е вдигнала и избягала от тези градове, където дори материята под краката ни е измислена, лъжа, и се е скрила там горе в редкия въздух, където лъжците не смеят да я последват, защото може да се взривят мозъците им.
Тя заспа и той я пренесе на леглото.
Когато съобщението за неговата смърт стигна до нея, тя се бе измъчвала, изобретявайки го: размишлявайки за, така да се каже, за изгубения си любовник. От повече от пет години той беше първият мъж, с когото беше спала: немалко число в нейния живот. Беше се отвърнала от своята сексуалност, инстинктите й я бяха предупредили, че ако постъпи другояче, може да бъде погълната от нея; това беше и винаги щеше да бъде за нея важен въпрос, един цял тъмен континент за картографиране, и не беше готова да тръгне по този път, да бъде този изследовател, да нанесе тези брегове: вече не или може би още не. Но никога не се беше отърсила от чувството, че е ощетена от пренебрегването на Любовта, на онова, което може да бъде като пълно обсебване от този архетипен, с главна буква джин, копнежа по заличаването на границите на аза, откопчаването, докато не си отворен от адамовата си ябълка до чатала: само думи, защото тя не познаваше предмета. Да предположим, че беше дошъл при мен, можех да го уча стъпка по стъпка, да го изкача до самия връх. Лишена заради слабите си крака от планините, щях да търся планината в него: установявайки базов лагер, измисляйки маршрути, преодолявайки ледени водопади, дълбоки цепнатини в ледника, надвиснали козирки. Щях да атакувам върха и да видя танцуващите ангели. О, но той е мъртъв и на дъното на морето.