— Приличаш на Брут, целият убийство и достойнство — подразни го тя. — Картина на почтения човек.
Той я шокира с яростен вик:
— Веднага ми кажи кое е това копеле.
— Не говориш сериозно — каза тя. Джек Брунел работеше като аниматор, беше в края на петдесетте и познаваше баща й. Тя никога не беше изпитвала и най-слаб интерес към него, но той беше започнал да я ухажва по този прищипнато безмълвен начин, пращайки й от време на време тези графични подаръци.
— Защо не ги хвърли в кошчето за боклук? — изрева Джебраил. Али, все още без да разбира напълно величината на неговата ярост, продължи лековато. Задържала е тези картини, защото ги харесва. Първата беше стара карикатура от „Пънч“, в която Леонардо да Винчи стоеше в ателието си, заобиколен от ученици, и хвърляше Мона Лиза като диск за игра напряко на помещението. Запишете си думите ми, се казваше в надписа отдолу, един ден хората ще летят до Падуа в такива като тези. Във втората рамка имаше страница от „Тоф“, британски комикс за момчета от времето на Втората световна война. Беше сметнато за необходимо по времето, когато толкова много деца бяха евакуирани, да бъде създадено изложение в картинки като средство за обяснение на събитията в света на възрастните. Затова тя показваше една от ежеседмичните срещи между отбора на домакините — Тоф (едно ужасно дете с монокъл в итънско сако и раирани панталони) и Бърт с платнено кепе и одрас-кани колене — и страхливия враг Хадолф Хужасния и Хи-гадните (тайфа от главорези, всеки от които имаше по една крайно отвратителна част, например стоманена кука вместо ръка, крака като на граблива птица, зъби, които могат да прегризат ръката ти). Британският отбор неизменно завършваше на върха.
Джебраил пренебрежително хвърли поглед върху рамкирания комикс.
— Тъпи ангрез. Наистина мислите по този начин; това всъщност е била войната за вас.
Али реши да не споменава баща си или да не казва на Джебраил, че един от художниците на „Тоф“, един злостен антинацист от Берлин на име Волф, е бил арестуван и интерниран заедно с всички други германци в Британия и според Брунел колегите му не си помръднали пръста да го спасят. „Безсърдечие — беше размишлявал Джек. — Единственото нещо, от което един аниматор наистина се нуждае. Какъв художник би бил Дисни, ако нямаше сърце. Това беше неговата съдбоносна пукнатина.“ Брунел имаше малко анимационно студио, кръстено „Скеъркро продъкшънс“ на името на героя в „Магьосника от Оз“.
Третата рамка съдържаше последната рисунка от един от филмите на големия японски аниматор Иоиджи Кури, чието неповторимо цинично творчество съвършено отразяваше несантименталното мнение на Брунел за анимационното изкуство. В този филм един човек пада от небостъргач; една пожарна долетява и застава под падащия мъж. Покривът й се плъзга назад, позволявайки на едно грамадно стоманено острие да се появи и в кадъра на Али човекът долита с главата напред и шипът се забива в главата му.
— Отвратно — произнесе Джебраил Фаришта.
Тези щедри подаръци не успяха да добият резултат, Брунел беше принуден да излезе от прикритието си и да се появи лично. Една вечер той се представи в апартамента на Али без предупреждение и вече в значителна степен подвластен на алкохола, и извади бутилка тъмен ром от очуканото си куфарче. В три часа на следващата сутрин той беше изпил рома, но не показваше признаци, че си тръгва. Али, отивайки показно до банята да си измие зъбите, се върна и откри аниматора чисто гол в центъра на килима в нейната гостна, разкривайки едно изненадващо добре сложено тяло, покрито с необикновено количество гъсти сиви косми. Когато я видя, той протегна ръце и изкрещя:
— Вземи ме! Прави каквото искаш!
Любезно колкото можеше, тя го накара да се облече и внимателно изкара него и куфарчето му навън. Той никога не се върна.
Али разказа историята на Джебраил по открит и весел начин, който подсказваше, че е напълно неподготвена за бурята, която ще предизвика. Обаче е възможно (през последните дни нещата между тях бяха доста обтегнати) нейният невинен вид е бил малко неискрен, и тя почти да се е надявала той да почне с лошото държане, така че за това, което би последвало, да бъде виновен той, а не тя… във всеки случай Джебраил избухна до небето, обвинявайки Али, че е подправила края на разказа, намеквайки, че бедният Брунел все още чака край телефона и че тя има намерение да му звънне в мига, когато той, Фаришта й обърне гръб.