Градските улици се виеха около него, гърчейки се като змии. Лондон отново беше станал непостоянен, разкривайки своята истинска своенравна, измъчена природа, своето страдание на град, изгубил усещането за себе си и съответно затънал в безплодието на своето егоистично, ядно настояще от маски и пародии, задушено и усукано от непоносимото, неотхвърлено бреме на миналото, втренчен в мрака на обеднялото си бъдеще. Той се скиташе по улиците му през тази нощ и на следващия ден, и на следващата нощ, и така, докато тъмнината и светлината престанаха да имат значение. Сякаш повече не се нуждаеше нито от храна, нито от почивка, а само непрекъснато да се движи из този измъчван метрополис, чиято тъкан сега беше напълно преобразена — къщите в богатите квартали бяха построени от кристализиран страх, правителствените сгради частично от пустославие и отчасти от презрение, а жилищата на бедните от объркване и предметни сънища. Когато погледнете през ангелски очи, виждате същини вместо повърхности, виждате душата да се изприщва от упадък, а кожите на хората по улиците с мехури, виждате щедростта на определени личности да почива на раменете им под формата на птици. Докато се скиташе из преобразения град, той виждаше дяволчета с крила на прилеп да седят по ъглите на здания, направени от измами, и съзираше зли духове да се процеждат като червеи през счупените керемиди на мъжките обществени тоалетни. Подобно на германския монах от тринадесети век Рихалмий, който щом затвореше очи, веднага виждаше облаци дребни демони, заобикалящи всеки мъж и жена на земята, танцуващи като прашинки в слънчевата светлина, сега Джебраил с отворени очи, както на лунна, така и на слънчева светлина откриваше навсякъде присъствието на своя неприятел, неговия — да върнем на старата дума първоначалното й значение — шейтан.
Много преди Потопа, спомни си той — сега, когато беше поел наново ролята на архангел, пълният обем архангелска памет и мъдрост явно му бяха възстановявани малко по малко — известен брой ангели (имената Семяза и Азазел му хрумнаха първи) бяха изхвърлени от Небето, защото изпитваха похот към дъщерите човешки, които, когато му дойде времето, родиха зла раса от гиганти. Той започна да разбира степента на опасност, от която е бил спасен, когато се откъсна от близостта с Алилуя Коен. О, най-лъжливо между съществата! О, принцесо на въздушните сили! — Когато Пророкът, да бъде благословено името му, за пръв път получил вахи, Откровението, не беше ли се уплашил за своя разсъдък? — И кой му беше предложил успокоителната сигурност, от която се нуждаеше? — Хатиджа, неговата жена. Тя беше тази, която го убеди, че не е някакъв бълнуващ луд, а Вестителят на Бога. — А какво беше направила Алилуя за него? Ти не си на себе си. Не мисля, че все още си добре. — О, носителко на нещастия, предизвикателко на спорове, на жал в сърцето! Сирена, изкусителка, враг в човешки облик! Това подобно на сняг тяло със светли, светли коси: как го беше използвала, за да замъгли душата му, и колко трудно му беше със слабата си плът да се съпротивлява… впримчен от нея в мрежата на една любов толкова всеобхватна, като че извън възприемане, той беше стигнал до ръба на крайното Падение. След това колко благодеятелно беше Свръхсъществото към него! — Сега видя, че изборът е прост: пъклената любов на човешките дъщери или небесното обожание на Бог. Той беше приел за възможно да избере последното; точно навреме.
Джебраил извади от десния джоб на палтото си книгата, която беше там от заминаването му от Роузиния дом преди хилядолетие: книгата за града, който беше дошъл да спаси, истинския Лондон, столицата на Вилает, за негова полза изложен в изчерпателни подробности, целият от край до край. Той щеше да спаси този град: географска област Лондон, от А до Я.