— Аз съм ангелът Гавриил.
Тя рязко започна да се смее, точно както беше заплакала.
— Единствените ангели наоколо висят по уличните лампи на Коледа. Празнично осветление. Единствено съветът ги люлее за вратовете им.
Той не можеше да бъде спрян.
— Аз съм Гавриил — повтори той, втренчил очи в нея. — Рецитирай.
И за нейно най-голямо учудване: Не мога да повярвам, че правя това, да изливам сърцето си пред някакъв скитник, не ми харесва това, нали разбираш, продавачката на билети започна да говори.
Името й беше Орфая Филипс, на двадесет години, с двама живи родители, зависими от нея, особено сега, когато глупавата й сестра Хайъсинт изгуби работата си като физиотерапевт, „правейки истински глупости“. Името на младия мъж, защото естествено имаше млад мъж, беше Юрая Мозили. Станцията наскоро беше монтирала два нови блестящи асансьора и Орфая и Юрая бяха техните оператори. По време на пиковите часове, когато и двата асансьора работеха, те нямаха много време за разговори, но през останалата част от деня се използваше само единият. Орфая заемаше позиция на мястото за събиране на билети точно до асан-сьорната шахта и Юри успяваше да прекарва доста време долу с нея и да човърка зъбите си със сребърната клечка за зъби, която неговият прапрадядо беше освободил от някакъв старовремски началник на плантация. Това беше истинска любов.
— Но аз се чувствам просто отнесена — изрида Орфая на Джебраил. — Винаги съм била твърде бърза в чувствата.
Един следобед по време на едно затишие тя беше напуснала поста си и се изправи пред него, докато той се облягаше и човъркаше зъби, но виждайки погледа в очите й, остави клечката настрана. От този момент той идваше на работа с пружинираща стъпка; тя също беше на небето, докато всеки ден изчезваше във вътрешностите на земята. Целувките им ставаха по-дълги и страстни. Понякога тя не се отдръпваше, когато звънецът на асансьора звънваше; Юрая трябваше да я блъсне назад с вик: „Успокой се, момиче, обществото“. Юрая имаше професионално отношение към работата си. Той й разказваше за гордостта си от униформата, за задоволството си да бъде на държавна служба, отдавайки живота си на обществото. Тя си мислеше, че звучи с един оттенък надуто и искаше да каже: „Юри, човече, тук си само момче за асансьора“, но усещайки интуитивно, че подобен реализъм няма да бъде посрещнат добре, сдържаше заядливия си език или по-скоро го натикваше в устата му.
Техните прегръдки в тунела се превърнаха във войни. Сега той се опитваше да се измъкне, изпъвайки своята куртка, докато тя го хапеше по ухото и пъхаше ръката си в панталоните му.
— Ти си луда — казваше той, но тя продължаваше, питайки:
— Така ли? Ядосан ли си?
Те бяха хванати, нещо неизбежно: оплакването беше подадено от една мила лейди с кърпа на главата и костюм от туид. Имаха щастието да запазят работата си. Орфая беше „приземена“, лишена от елеваторната шахта и натикана в будката за билети. Нещо по-лошо, мястото й беше заето от красавицата на станцията Роучил Уоткинс.
— Знам какво става — извика тя ядосано. — Виждам изражението на Роучил, когато се качва, оправяйки косата си и подобни работи.
Сега Юрая избягваше погледа й.
— Не мога да разбера как ме накарахте да ви разкажа моите работи — завърши тя неуверено. — Не сте никакъв ангел. Това е сигурно.
Но колкото и да се опитваше, тя беше неспособна да се откъсне от пронизващия му поглед.
— Аз зная — каза й той, — какво таиш в сърцето си.
Той бръкна през прозорчето на будката и взе несъпротивляващата й се ръка. Да, това беше, силата на нейните ги страсти го изпълваше, давайки му възможност да й предаде обратно, правейки действието възможно, позволявайки й да каже и направи онова, което най-силно искаше; това беше нещо, което си спомняше, тази способност да бъдещ съединен с този, на когото се явяваше, така че онова, което последва, беше плод на тяхното съединяване. Най-накрая, помисли си той, архангелските функции се завръщат. — Вътре в билетната будка служителката Орфая Филипс беше затворила очи, тялото й се беше отпуснало в креслото, изглеждащо мудно и тежко, и устните й се движеха. — И неговите в хармония с нейните. Ето. Беше направено.
В този момент управителят на станцията, един малък яростен човек с девет дълги косъма, завити от нивото на ушите върху плешивината му, изскочи като кукувичка от малката си вратичка.
— Какъв ти е номерът? — изкряска той на Джебраил. — Махай се оттук, преди да съм повикал полицията.
Джебраил остана на мястото си. Управителят на станцията видя Орфая да изплува от транса си и започна да квичи.
— Ей, Филипс. Никога не съм виждал нещо подобно.