През панталоните, та това е смешно. Откакто съм роден. И да задремеш при това, ама че работа. — Орфая стана, облече си дъждобрана, взе сгъваемия си чадър, излезе от будката за билети. — Оставяш държавна собственост без надзор. Връщай се вътре на минутата или ще ти разтуря работата, сигурно като две и две четири. — Орфая се насочи към спираловидното стълбище и пое към дълбините. Лишен от служителя си, управителят се завъртя, за да застане с лице срещу Джебраил.
— Продължавай — каза той. — Да го духаш. Върви да пропълзиш обратно под камъка си.
— Чакам — отговори Джебраил с достойнство — асансьора. Когато стигна долния край на стълбището, завивайки покрай ъгъла, Орфая Филипс видя Юрая Мозили да се обляга на будката за събиране на билети по обичайния си начин и Роучил Уоткинс да се усмихва с удоволствие. Но Орфая знаеше какво да прави.
— Вече даваш на Роч да пипа клечката ти за зъби, а Юри? — изпя тя. — Тя сигурно обича да я държи.
И двамата се изпънаха ужилени. Юрая започна да се изчервява:
— Хайде, не бъди толкова вулгарна, Орфая — но очите й го спряха насред дума. В този миг започна да върви към нея като в просъница, оставяйки Роучил сравнена със земята.
— Така, Юри — каза тя меко и за секунда не отмествайки поглед от него. — Ела сега. Ела при мамчето. Сега влез заднешком в асансьора и го изсмучи направо там и след като това свърши, изчезваме. — Но тук имаше нещо нередно. Той вече не вървеше. Роучил Уоткинс стоеше до него, твърде близо, по дяволите, и той се беше спрял.
— Кажи й, Юрая — каза Роучил. — Нейната глупава оуби няма значение тук долу.
Юрая прегръщаше Роучил Уоткинс. Това не беше по начина, по който го беше мечтала, начина, в който изведнъж беше уверено-сигурна, че ще бъде, след като този Джебраил взе ръката й, просто така, сякаш са били предопределени; страаанно, помисли си тя; какво ставаше с нея? Тя тръгна напред.
— Разка’й я от мене, Юрая — извика Роучил. — Тая шъ ми повреди униформата и сичко дру’о.
Сега Юрая, държейки борещата се билетопродавачка, изплю новината:
— Моля я да се оженим! — След което борбеността напусна Орфая. Окичените с мъниста плитки вече не се въртяха и звънтяха. — Ти не си наред, Орфая Филипс — продължи Юрая, малко пухтейки. — И както каза дамата, никаква оуби няма да промени нещо.
Орфая също дишаше тежко, дрехите й бяха разбъркани; тя се сгромоляса с гръб върху извитата стена на тунела. Шумът от навлизащ влак стигна до тях; сгодената двойка забърза към постовете си, привеждайки се в порядък, оставяйки Орфая, където си седеше.
— Момиче — обвини я Юрая Мозили вместо сбогом, — ти си твърде свирепа за мен.
Роучил Уоткинс изпрати на Юрая целувка от будката си за събиране на билети, а той, лениво крачейки към своя асансьор, си чоплеше зъбите.
— Домашна храна — обеща му Роучил. — И никакви изненади.
— Мръсен безделник — изпищя Орфая Филипс към Джебраил, след като беше изкачила сто четиридесет и седемте стъпала на спираловидната стълба на поражението. — Зъл дяволски безделник! Кой те молеше така да ми разбиеш живота?
Дори ореолът загасна като изгоряла крушка и аз не знам къде е магазинът. На пейка в малката градинка близо до спирката Джебраил размишляваше върху безплодността на своите досегашни усилия. И откри, че богохулствата отново изплуват: ако дабата имаше погрешни знаци и така попаднеше при погрешен получател, трябваше ли да бъде обвиняван дабавала? Ако специален ефект — летящо килимче или нещо подобно — не работеше и сините контури се виждаха да проблясват на фона зад летящия тип, как да се обвинява актьорът? По същия начин, ако неговото ангелство се оказва недостатъчно, чия грешка, моля, е това? Негова лична или на някой друг Персонаж? — Деца играеха в градината на неговите съмнения сред облаците мушички, храсти от рози и отчаяние. Стъпки на баби, ловци на духове, гоненица. Елоуин дийоуйин, Лондон. Падението на ангелите, размишляваше Джебраил, не е същата манджа като Премятането на мъжа и жената. В случая с човеците е ставало дума за морал. За плода на дървото на познанието на доброто и злото, който не е трябвало да ядат, но изяли. Жената първа и по неин съвет мъжът придобиха verboten етически стандарти, вкусно ароматизирани с ябълка: змията им донесе ценностна система. Давайки им между другите неща възможност да оценяват самото Божество, правейки възможни точно навреме всички тези неудобни въпроси: защо зло? защо страдания? защо смърт? — Божеството не искаше неговите хубави създания да излязат над своята станция. — Деца се кикотеха в лицето му: има нещо странно в квартала. Въоръжени с електрически пушки, те се преструваха, като че ли ще го преследват все едно че е някой обикновен, презрян дух. Махнете се оттам, изкомандва една жена, една спретнато облечена жена, бяла, червенокоса, с широка ивица лунички по средата на лицето; нейният глас беше изпълнен с отвращение. Чухте ли ме! Веднага! — Докато ангелската катастрофа беше единствено въпрос на власт: малко работа за небесната полиция, наказание за бунта, добро и тежко „pour encourager les autres.“ — След това колко неуверено в себе си беше това Божество, кой не би искал най-добрите му създания да различават справедливото от несправедливото; и Кой управляваше чрез страх, настоявайки за безусловното подчинение на дори най-близките му другари, набеждавайки всички дисиденти за Неговите лумнали Сибири, Гулаговите адове на пъкъла… той сам се възпря. Това бяха сатанински мисли, пъхнати в главата му от Иблис-Велзевул-Шейтан. Ако Обектът все още го наказваше за неговото по-раншно отклонение от вярата, това не беше начинът да спечели прошка. Той просто трябва да продължава, докато пречистен почувства пълната си сила възстановена. Изпразвайки съзнанието си, той седеше в спускащата се тъмнина и наблюдаваше как децата (сега на известно разстояние) играят. Хоп-троп в дълбокото синьо небе, кой е там, ако не ти, не защото си мръсен, не защото си чист, и тук, беше сигурен в това, едно от момчетата, един сериозен единадесетгодишен хлапак с огромни очи, се втренчи право в него: майка ми казва, че си кралицата на феите.