Това наистина беше невероятно. Тук се появяваше едно небесно същество, цялото в сияние, блясък и доброта, по-голямо от Биг-Бен, способно като колоса да прекрачи Темза, а тези малки мравки оставаха потопени в шофьорските радиостанции и караници с колеги шофьори.
— Аз съм Гавриил! — изкрещя той с глас, който разклати всяка сграда по брега на реката: никой не забеляза. Нито един човек не изскочи тичешком от тези тресящи се здания, за да избяга от земетресението. Слепи, глухи и заспали.
Реши да приложи сила по този въпрос.
Потокът на трафика течеше покрай него. Той пое дълбоко дъх, вдигна един гигантски крак и се изстъпи, за да се изправи срещу колите.
Джебраил Фаришта беше върнат пред входните стъпала на Али, лошо контузен, с множество ожулвания по ръцете и лицето и разтърсен обратно в нормалността от един дребен сияещ джентълмен с напреднало заекване, който с известни затруднения се представи като филмовия продуцент С. С. Сисодия, „известен като «Дай-уиуиски», неравнодушен татенце съм към гълтоците, мадам, и моля ниско виз-визвизитка да ви дам.“ (Когато се опознаха по-добре, Сисодия хвърляше Али в гърчове от смях, като навиваше десния си крачол, разголваше коляно и произнасяше, поставил огромните кинаджийски очила на коляното си: „Авто по-попортрет.“ — Той беше твърде далекоглед: „Нямам нужда от помощ, за да гледам фиилми, но истинският живот се доближава твърде ббблиизо.“) Наетата от Сисодия лимузина беше ударила Джебраил, за щастие произшествие при ниска скорост заради транспортното задръстване; актьорът се намери върху предния капак, произнасяйки най-старата реплика в киното: Къде съм? И Сисодия, виждайки легендарните черти на изчезналия полубог, беше изкушен да отговори: Ооотново там, кккъдето ттти е мясстото: нна еккрана.
— Не, няма счупени кости — каза Сисодия на Али. — Чччудо. Той изззлезе ттточно пппред кколата.
Значи се върна — поздрави Али безмълвно Джебраил. — Изглежда, винаги кацаш тук, след като паднеш.
— Значи скоч и сосода — филмовият продуцент се обърна към въпроса за неговите предпочитания. — По хххумо-ристични причини. Мойта пред-предпредпочитана отрова.
— Много мило от ваша страна да върнете Джебраил вкъщи — със закъснение се върна Али към същността. — Трябва да ни позволите да ви предложим питие.
— Разбира се! Разбира се! — Сисодия фактически плесна с ръце. — За мен, за цяцялото хихинди кино днес е изизключителен ден.
— Вероятно не си чувала историята за параноичния шизофреник, който, вярвайки, че е император Наполеон Бонапарт, се съгласил да се подложи на тест с детектора на лъжата? — Алиша Коен, ядяща гладно gefilte риба, размаха една от Блумсовите вилици под носа на дъщеря си. — Въпросът, който му задали, бил: ти Наполеон ли си? И отговорът му, усмихвайки се лукаво: Не. Значи, гледат те машината, която посочва с всичката проницателност на съвременната наука, че лудият лъже.
Отново Блейк, помисли си Али. Тогава попитах: дали силното убеждение, че едно нещо е такова, го прави такова? Той — т.е. Исайя — отговори. Всички поети вярват, че го прави. Във вековете на въображението това твърдо убеждение преместваше планини; но мнозина не са способни на силно убеждение в каквото и да е.
— Слушаш ли ме, момиче? Говоря сериозно. Този джентълмен, когото имаш в кревата си: той не се нуждае от нощното ти ухажване — извинявай, но ще говоря направо, виждайки, че трябва, — а, да бъдем откровени, от стая меки стени в психиатрията.
— Ти би направила това, нали — отвърна на удара Али.
— Би захвърлила ключа. Може би дори би го включила в мрежата. Да изгориш дяволите в мозъка му: странно как нашите предразсъдъци никога не се променят.
— Хмм — преживяше казаното Алиша, приемайки своето най-неопределено и невинно изражение, за да разяри дъщеря си. — Какво ще навреди? Да, може би нисък волтаж, малка доза електричество…