Недостатъци: холера, тифус, легионерска болест, хлебарки, прах, шум, една култура на невъздържаността.
Изправен на хоризонта, разтваряйки ръце, за да изпълни небето, Джебраил изкрещя:
— Да бъде!
Бързо се случиха три неща.
Първото беше, че невъобразимите, исполински природни сили на трансформационния процес излетяха от тялото му (защото не беше ли той тяхното въплъщение?), той беше временно завладян от топла, световъртежна тежест, едно приспивно кипене (не напълно неприятно), което го накара да затвори само за миг очи.
Второто беше, че в мига, когато очите му се затвориха, рогатите и козобради черти на мистър Саладин Чамча се появиха на екрана на неговото съзнание, толкова ясни и добре различими, колкото можеха да бъдат; придружени, сякаш субтитрирани с името на врага.
И третото нещо беше, че Джебраил Фаришта отвори очи, за да открие, че отново е рухнал на стълбите — към входа на Алилуя Коун, молейки се за нейната прошка, плачейки: О, Боже, отново се случи, наистина се случи отново.
Тя го сложи да легне и той се усети да бяга в съня, потапяйки се стремително в него, надалеч от самия Лондон към Джахилия, защото истинският ужас беше прекосил разрушената гранична стена и вилнееше из будните му часове.
— Инстинкт за връщане вкъщи: един луд на път към друг — каза Алиша, когато дъщеря й звънна с новината. — Сигурно издаваш сигнал, нещо пибибкащо. — Както обикновено тя скри загрижеността си зад остроумни забележки. Най-накрая изплю камъчето: — Този път бъди благоразумна, Алилуя, о’кей? Този път лудницата.
— Ще видим, майко. Точно сега спи.
— Значи няма да се събуди? — противопостави се Алиша, след това се овладя. — Олрайт, това е твоят живот, както знаеш. Слушай, да не е нещо от времето? Казват, че може да продължи с месеци: блокирана структура, чух по телевизията, дъжд над Москва, докато тук имаме вълна от тропическа горещина. Обадих се на Бониек в Станфорд и му казах: и ние в Лондон имаме време.
VI. ЗАВРЪЩАНЕ В ДЖАХИЛИЯ
Когато Баал, поетът, видя самотната сълза с цвят на кръв да се появява в ъгъла на лявото око на статуята на ал-Лат в Къщата на Черния камък, той разбра, че Пророкът Махунд е на път обратно към Джахилия след едно изгнаничество от четвърт столетие. Той силно се уригна — злочестина на възрастта, тази грубост сякаш съответстваше с общото надебеляване, предизвикано от годините, удебеляването на езика, както и на тялото, едно бавно вледеняване на кръвта, което беше превърнало Баал на петдесет във фигура, твърде различна от неговото бързо младо аз. Понякога чувстваше, че самият въздух се е сгъстил, съпротивлявайки му се, така че и кратко ходене можеше да го накара да се задъха с болка в ръката и неравномерност в гръдния кош… и Махунд също трябва да се е променил, връщайки се в неговия случай във всемогъщество и великолепие на мястото, откъдето избяга с празни ръце, дори без жена. Махунд на шейсет и пет. Нашите имена се срещат, разделят и срещат наново, мислеше си Баал, но хората зад имената не остават същите. Той остави ал-Лат, за да излезе на ярката слънчева светлина, и чу зад гърба си тих кикот. Обърна се тежко; никой не се виждаше. Крайчецът на роба изчезваше зад ъгъла. Тези дни жалкият Баал често караше непознати да се кикотят по улицата. „Копеле!“ — изкрещя той колкото му глас държи, скандализирайки другите поклонници в Къщата. Баал, грохналият поет, отново се държи лошо. Той вдигна рамене и пое към къщи.
Градът Джахилия вече не беше построен от пясък. Това идва да каже, че с течение на годините магията на пустинните ветрове, вкаменяващата луна, разсеяността на хората и неизбежността на напредъка бяха втвърдили града, така че той беше изгубил старото си, променливо временно качество на мираж, в който можеха да живеят хора, и се превърна в скучно място, обикновено и (подобно на поетите си) бедно. Ръката на Махунд беше станала дълга; властта му беше обкръжила Джахилия, отрязвайки нейната връв на живота, нейните поклонници и кервани. Тези дни панаирите в Джахилия бяха жалки за гледане.
Дори самият Големец беше придобил износен вид, бялата му коса бе пълна с пролуки, както зъбите му. Наложниците му измираха от старост и на него му липсваше енергията — или, така мълвяха слуховете в разхвърляните сокаци на града, нуждата — да ги замени. Понякога забравяше да се бръсне, което засилваше неговия изглед на разруха и поражение. Само Хинд беше същата както винаги.