Когато невъзможното се случи и баща му като гръм от ясно небе му предложи английско образование, за да ме разкара, помисли си той, че защо иначе, очевидно е, но на харизан кон и така нататък, неговата майка Насрийн Чамчауала отказа да плаче и вместо това предложи облагата на своя съвет.
— Не ходи мръсен като тези англичани — предупреди го тя. — Те си бършат трите букви само с хартия. Също така използват мръсната вода на другия във ваната.
Тези гадни клевети доказаха на Салахудин, че майка му прави всичко възможно да го уплаши, за да му попречи да замине, и въпреки взаимната им любов, той отговори:
— Невъобразимо е това, което казваш, ами. Англия е велика цивилизация, какви ги говориш тинтири-минтири.
Тя се усмихна с кратката си нервна усмивка и не започна да спори. И по-късно стоя със сухи очи под триумфалната арка на входа и не поиска да дойде на летището Сантакруз да го изпрати. Единственото й дете. Тя натрупа гирлянди около врата му, докато не му се замая главата от пресищащите парфюми на майчината любов.
Насрийн Чамчауала беше най-слабата и най-нежната измежду жените, костите й бяха като клечици, като малки тресчици дърво. За да компенсира физическата си нищожност, тя започна на млади години да се облича с една определено възмутителна прекалена енергия. Шарките на саритата й бяха смайващи, дори крещящи: лимонена коприна, окичена с огромни диаманти от брокат, шеметни черно-бели оп-артови извивки, гигантски отпечатъци от начервени устни върху ярко бяла основа. Хората прощаваха ужасния й вкус, защото тя носеше ослепителните си дрехи с толкова невинност; защото гласът, излизащ от тази текстилна какофония, беше толкова тънък, колеблив и благопристоен. И заради нейните soirees.
Всеки петък от брачния си живот Насрийн пълнеше залите на резиденцията на Чамчауала, тези обикновено мрачни стаи, подобни на големи подземни гробници, с ярка светлина и крехки приятелки. Когато Салахудин беше малко момченце, той настояваше да играе портиер и поздравяваше накичените със скъпоценности лакирани гости с голяма важност, позволявайки им да го потупват по главата и да го наричат сладурче и сладкишче. През петъците къщата беше пълна с шум; имаше музиканти, певци, танцьори, последните западни хитове по радио Цейлон, груби куклени представления, в които изрисувани глинени раджи яздеха кукленски жребци, обезглавявайки вражески марионетки с проклятия и дървени мечове. Но през останалата част от седмицата Насрийн внимателно крачеше из къщата като жена-гълъб, ходеща на пръсти из мрака, сякаш се страхуваше да наруши изпълнената със сенки тишина; и синът й, който я следваше, също се научи да олекотява своята стъпка, за да не пробуди някой таласъм или демон, който може би лежеше в очакване.
Но предпазливостта на Насрийн Чамчауала не успя да спаси живота й. Ужасът я сграбчи и уби, когато се чувстваше най-сигурна, облечена в сари, щамповано с евтини вестникарски снимки и заглавия, окъпана в светлината на полилей, заобиколена от своите приятели.
По това време бяха минали пет и половина години, откакто младият Салахудин, огирлянден и предупреден, се качи на един Дъглас DC-8 и отпътува на Запад. Пред него бе Англия; до него неговият баща Ченгиз Чамчауала; под него дом и красота. Подобно на Насрийн на бъдещия Саладин никога не му беше лесно да плаче.
На този пръв в живота му самолет той чете фантастични разкази за междупланетно преселение: „Фондацията“ на Азимов, „Марсианските хроники“ на Рей Бредбъри. Той си представяше, че DC-8 беше корабът-майка, носещ призваните, божиите и човешките избраници през невъобразими разстояния, пътувайки поколения наред, размножавайки се евгенично, така че тяхното семе един ден да пусне корен някъде в един прекрасен нов свят под едно жълто слънце. Той сам се поправи: не кораб-майка, а кораб-баща, защото в края на краищата там беше великият човек Абу, таткото. Оставяйки настрана доскорошните си съмнения и оплаквания, тринадесетгодишният Салахудин отново навлезе в детското обожание на баща си, защото той го, го, го боготвореше, беше велик баща, докато не започнеш да развиваш собствен разум и след това да спориш с него, което беше наречено предателство към неговата любов, но това няма значение сега, аз го обвинявам, че се превърна в моето върховно същество, така че това, което се случи, беше като загуба на вярата… да, кораб-баща, въздушният кораб не беше майчина утроба, а метален фалос, и пътниците бяха сперматозоиди, чакащи да бъдат пролети.