Но след като си е отпочинал, той навлиза в друг вид сън, един вид не-сън, състоянието, което той нарича своето слушане, и усеща натрапваща се болка в корема, сякаш нещо се опитва да бъде родено, сега Джебраил, който кръжи-отгоре-гледа-надолу, усеща едно объркване, кой съм аз, в тези мигове започва да изглежда така, сякаш архангелът всъщност е вътре в Пророка, аз съм болката в корема, аз съм ангелът, изтласкван от пъпа на спящия, аз се появявам, Джебраил Фаришта, докато другото ми аз, Махунд, лежи слушайки, в транс, аз съм свързан с него, пъп о пъп, с блестящо въженце от светлина, в невъзможност да се каже кой от нас двамата сънува другия. Ние се движим и в двете посоки по протежение на пъпната връв.
Днес, едновременно с непреодолимата сила на Махунд, Джебраил чувства неговото отчаяние: неговите съмнения. Също така, че е в голяма нужда, но Джебраил все още не знае репликите си… той слуша слушащия-който-е-също-така-питащ. Махунд пита: Бяха им показани чудеса, но не повярваха. Видяха те да идваш при мен пред самия град и да отваряш гръдта ми, видяха да миеш сърцето ми във водите на Замзам и да го връщаш вътре в тялото ми. Много от тях видяха това, но все още обожествяват камъни. И когато дойде през нощта и полетяхме за Ерусалим и аз се носех над свещения град, не се ли върнах и не го ли описах точно както беше, вярно до последната подробност? Така че не може да има съмнения в чудото, а те все още ходят при Лат. Не направих ли вече всичко, на което съм способен, за да ги улесня? Когато ме отнесе горе до самия Трон и Аллах положи на плещите на вярващите голямото бреме от четиридесет молитви дневно. На връщане срещнах Мойсей и той каза, че бремето е твърде тежко, върни се и моли за по-малко. Четири пъти се връщах, четири пъти Мойсей казваше все още е твърде много, отново се върни. Но на четвъртия път Аллах намали задължението до пет молитви и аз отказах да се връщам. Срамувах се да продължавам да моля. В своята щедрост той иска пет вместо четиридесет, а те все още обичат Манат, искат Уза. Какво мога да направя? Какво да рецитирам?
Джебраил остава безмълвен, празен откъм отговори, за Бога, бхай, не питай мен. Страданието на Махунд е ужасно. Той пита: възможно ли е те да са ангели? Лат, Манат, Уза… мога ли да ги наричам ангелски? Джебраил, имаш ли сестри? Това Божии дъщери ли са? И той се самобичува, о, моята суета, аз съм един високомерен човек, това слабост ли е, просто мечти за власт? Трябва ли да предам себе си за място в съвета? Чувствителност и мъдрост ли е това, или неискреност и себелюбие? Дори не знам дали големецът е искрен. Той знае ли? Вероятно дори той не знае. Аз съм слаб, а той е силен, предложението му дава много начини да ме съсипе. Но аз също имам много да спечеля. Душите на града, света, те сигурно си струват три ангела? Толкова ли е непреклонен Аллах, че няма да приеме още три, за да спаси човешката раса? — Нищо не зная. Трябва ли Бог да бъде смирен, величествен или прост, отстъпчив или не? Каква идея е той? Каква съм аз?
Полузаспал или полубуден, Джебраил Фаришта често е изпълнен с негодувание от не-появата в преследващите го видения на Този, който се предполага да има отговорите, Той никога не се появява, онзи, който се държеше настрана, докато умирах, когато се нуждаех, нуждаех от него. Онзи, за когото е всичко, Аллах Ишвар-Бог. Отсъстващ както винаги, докато ние пишем и страдаме в негово име.
Върховното същество се държи настрана; каквото се повтаря, е тази сцена, Пророкът в транс, изтласкването, връвчицата от светлина и след това Джебраил в двойната си роля е едновременно отгоре-гледайки-надолу и отдолу-втренчен нагоре. И двамата са уплашени до смърт от трансценденталността на това. Джебраил се чувства парализиран от присъствието на Пророка, от неговото величие, мисли, не мога да издам и звук, ще изглеждам като проклет глупак. Съветът на Хамза: никога не показвай страха си: архангелите се нуждаят от подобен съвет точно колкото водоносците. Един архангел трябва да изглежда спокоен, какво би си помислил Пророкът, ако Издигнатите от Бога започнат да ломотят от сценична треска?