— Виждам ви съвсем ясно. Излезте, излезте, които и да сте. Те запалиха седем слънца, които я ослепиха и в този миг тя се паникьоса, осветена от седемте белосини прожектори, около които като светулки или сателити се мотаеха множество по-малки светлини: фенери факли цигари. Главата й се въртеше и за миг тя загуби способността да прави разлика между тогава и сега, в своето объркване започна да вика: Загасете тази светлина, не знаете ли, че има затъмнение, ще докарате германците над нас, ако продължавате така.
— Аз бълнувам — отвратена разбра тя и стовари върха на своя бастун върху изтривалката. След което като по магия полицаите се материализираха сред заслепяващия светлинен кръг.
Излезе, че някой е съобщил за подозрителен човек на плажа, помните ли, когато идваха с рибарски лодки, нелегалните, и благодарение на това единствено анонимно обаждане сега петдесет и седем униформени полицаи претърсваха плажа, фенерчетата им лудо подскачаха в тъмнината, полицаи отдалече, чак от Хейстингз, граничещия от изток Бексхил ъпон Сий, дори една депутация от Брайтън, защото никой не искаше да изпусне забавлението, тръпката от преследването. Петдесет и седемте претърсвачи на плажа бяха придружени от тринадесет кучета, всичките душещи морския въздух и вдигащи развълнувани крака. Докато бе все още при къщата, настрани от голямата хайка от мъже и кучета, Роуза Даймънд се хвана, че зяпа петимата полицаи, пазещи изходите, предната врата, прозорците на приземния етаж, вратата на пералнята, в случай, че предполагаемият злодей се опита да избяга; и тримата мъже в цивилни дрехи, цивилни палта и цивилни шапки с лица, които им отиваха; и пред тази група, не смеейки да я погледне в очите, младият инспектор Лайм, тътрейки крака и триещ носа си и изглеждащ по-стар и по-зачервен за четиридесетте си години. Тя го потупа по гърдите с края на пръчката си, по това време на нощта, Франк, какво означава това, но той нямаше да й позволи да го командори, не тази нощ, не и с хората от имиграционната, наблюдаващи всеки негов ход, той се стегна и раздвижи ченето си.
— Моля за извинение, мисис Д. — определени твърдения — информация изложена пред нас — причина да вярваме — основателност на разследването — нужно е да претърсим твоята — взета е заповед.
— Не бъди глупав, Франк, скъпи — започна да казва Роуза, но точно в този миг тримата мъже с обикновени лица се строиха и изглежда се втвърдиха, всеки от тях с леко вдигнат крак, подобно на пойнтери; първият започна да издава необикновено свиркане, което звучеше като удоволствие, докато от устните на втория се откъсна тихо стенание, а третият започна да върти очи по един чудато доволен начин. След това всички посочиха покрай Роуза Даймънд към осветения й коридор, където стоеше мистър Саладин Чамча, придържайки с лявата си ръка пижамата, защото едно копче се беше разкопчало, когато се хвърли на леглото си. С дясната ръка си триеше едното око.
— Бинго — каза свиркащият човек, докато стенещият плесна с ръце под ченето си, давайки да се разбере, че на всичките му молитви е отговорено, а въртящият очи се промъкна странично покрай Роуза Даймънд, без да държи на официалностите, с изключение на промълвеното „мадам, извинете ме.“
След това настъпи разлив и Роуза беше приклещена в един ъгъл на собствената си дневна от подскачащи полицейски каски, така че повече не можеше да вижда Саладин Чамча или да чува какво казва. Тя въобще не го чу да обяснява за избухването на „Бостан“ — има грешка, изкрещя той, аз не съм от вашите промъкващи се с рибарски лодки, не съм от вашите угандокенийци, полицаите започнаха да се хилят, разбирам, сър, на тридесет хиляди фута и след това сте доплували до брега. Имате право да мълчите, пробърбориха те, но съвсем скоро избухнаха в безреден кикот, тук пипнахме когото трябва, няма грешка. Но Роуза не можа да разбере възраженията на Саладин, смеещите се полицаи й пречеха, трябва да ми повярвате, аз съм британец, казваше той, и с право на местоживеене, но когато не можа да извади паспорт или друг документ за самоличност, те започнаха да плачат от радост, сълзи се стичаха дори по празните лица на мъжете с цивилни дрехи от имиграционната служба. Разбира се, няма какво да говорим, кикотеха се те, те са изпаднали от сакото ти по време на претъркулванията или морските сирени са те преджобили? Роуза не можеше да вижда от това вълнуващо се от смях море от хора и кучета какво правят униформени ръце с ръцете на Чамча или юмруци на неговия стомах, или ботуши на неговите пищяли, нито можеше да бъде сигурна дали това беше неговият глас, който се извиваше, или пък воят на кучетата. Но най-накрая тя чу гласът да се издига в един последен отчаян крясък: