Една нощ той я попита дали е видяла рогата, израснали на главата на Чамча, но тя се направи на глуха и вместо да отговори, му разказа как седяла на походен стол край galpon или кошарата за бикове в Лос Аламос и наградените животни идвали и поставяли своите рогати глави в скута й. Един следобед момиче на име Аурора дел Сол, която била годеница на Мартин де ла Круз, пуснала цветиста забележка: Мислех си, че го правят само в скута на девици, прошепна тя силно на кикотещите се нейни приятели, и Роуза, като използваше своя най-сладък глас, й отговори: Тогава, скъпа, може би искаш да опиташ? От този момент Аурора дел Сол, най-добрата танцьорка в е станцията и най-желаната от всички пеонки стана смъртен враг на твърде високата, твърде костелива жена от отвъд океана.
— Изглеждаш точно като него — каза Роуза Даймънд, докато стояха един до друг на нощния й прозорец, гледайки към океана навън. — Негов двойник. Мартин де ла Круз. — При споменаването на това каубойско име Джебраил почувства такава яростна болка в пъпа си, дърпаща болка, сякаш някой е забил кука в стомаха му, че от устните му се откъсна вик. Роуза Даймънд изглежда не го чу.
— Погледни — извика тя щастливо, — ето там.
Тичайки по среднощния плаж в посока кулата Мартело и ваканционното селище — тичайки по границата на водата, така че настъпващият прилив отмиваше следите му — отклонявайки се и правейки финтове, тичайки за живота си, към тях се носеше напълно развит, голям като живота щраус. Избяга надолу по брега и очите на Джебраил го следваха в почуда, докато не престанаха да го различават в тъмнината.
Следващото нещо, което се случи, стана в селото. Бяха отишли да вземат един кейк и бутилка шампанско, защото Роуза се беше сетила, че е нейният осемдесет и девети рожден ден. Семейството й беше изпъдено от нейния живот, така че нямаше нито картички, нито обаждания по телефона. Джебраил настоя, че трябва да го отпразнуват по някакъв начин и й показа тайната в неговата риза, дебел колан за пари, пълен с лири стерлинги, купени на черния пазар в Бомбай, преди да замине.
— Също така кредитни карти в изобилие — каза той. — Аз не съм бедно момче. Хайде да тръгваме. Аз черпя. — Сега беше толкова увлечен от разказваческата магия на Роуза, че едва си спомняше ден за ден, че има живот да живее, жена да изненада с простия факт на своето съществуване или каквото и да е друго. Всеки ден носеше пазарските чанти на мисис Даймънд, следвайки я кротко.
Той се шляеше на един уличен ъгъл, докато Роуза бъбреше с хлебаря, когато почувства отново тази дърпаща кука в стомаха си, падна върху електрическия стълб и зяпна за въздух. Той чу чаткащ звук и след това иззад ъгъла се появи архаична двуколка с понита, пълна с млади хора, облечени в маскарадни на пръв поглед дрехи: мъжете в тесни черни панталони, закопчани на прасеца със сребърни копчета, белите им ризи бяха разкопчани почти до кръста; жените в широки поли на пластове от волани в ярки цветове — алено, яркозелено, златно. Пееха на чужд език и на фона на тяхната веселост улицата стана мрачна и безвкусна, но Джебраил осъзна, че става нещо странно, защото никой друг на улицата не обръщаше ни най-малко внимание на двуколката с понита. След това Роуза се появи от фурната с кутията за кейк, която висеше на ластик от показалеца на лявата й ръка, и възкликна:
— О, ето ги, пристигат за танците. Знаеш ли, при нас винаги се танцуваше, на тях им харесва, в кръвта им е. — И след пауза: — Това бяха танците, на които уби Лешояда.
Това бяха танците, по време на които някой си Хуан Хулия, прякоросван Лешояда заради трупния си вид, изпи твърде много и обиди честта на Аурора дел Сол, и не спря, докато на Мартин не остана друга възможност, освен да се бие, хей, Мартине, защо ти е хубаво да се чукаш с тази, мислех си, че е твърде скучна. „Нека се отдалечим от дансинга“, каза Мартине и в тъмнината силуетите им изпъкваха срещу приказните светлини, висящи от дърветата около площадката за танци, двамата мъже увиха около ръцете си пончо, извадиха ножовете си, започнаха да обикалят в кръг, биха се. Хуан умря. Мартин де ла Круз вдигна шапката на мъртвия мъж и я хвърли пред краката на Аурора дел Сол. Тя я вдигна, като го наблюдаваше как си тръгва.
Роуза Даймънд на осемдесет и девет, в дълга тясна сребриста дреха, с табакера до ръката в ръкавица и сребърен тюрбан на главата, пиеше джин и грях от зелен стъклен триъгълник и разказваше истории за добрите стари дни.