— Стъклената?… — започна Чамча.
— Кожата й се превърна в стъкло — обясни нетърпеливо мантихората, не знаейки, че събужда за живот най-ужасния сън на Чамча. — И копелетата го счупиха за нея. Сега дори може да ходи до тоалетната.
Един нов глас изсъска в зеленикавата нощ.
— За Бога, жено. Ходи в шибаната подлога. Вълкът дърпаше мантихората да си ходят.
— С нас ли е, или не? — поиска да знае той. Мантихората вдигна рамене.
— Не може да реши — отговори той. — Не може да повярва на собствените си очи, това е неговият проблем.
Те избягаха, като чуха приближаващото скриптене на тежките ботуши на пазачите.
На следващия ден нямаше помен от лекар или от Памела и Чамча в дълбокото си объркване се събуждаше и спеше, сякаш двете положения повече не изискваха да се мисли за тях като противоположни, а като състояния, които преливаха едно в друго, за да създадат един вид незавършващ делириум на сетивата… той се усети, че сънува кралицата, която прави нежно любов с монарха. Тя беше тялото на Британия, аватара на държавата и той я беше избрал, беше се съединил с нея; тя беше неговата любима, луната на неговото удоволствие.
Хайъсинт идваше в определеното време да го язди и бъхти и той се подчиняваше без никакво безпокойство. Но когато свърши, прошепна в ухото му: „С останалите ли си?“ и той разбра, че тя също е заплетена в голямото съзаклятие.
— Ако ти си — чу той собствения си глас, — можеш да броиш и мен.
Тя кимна с доволен вид. Чамча усети да го изпълва топлина и започна да се чуди дали да хване един от извънредно изящните, но силни малки юмруци на физиотерапевката; но точно в този миг се чу вик откъм страната на слепия мъж:
— Бастуна ми, загубих си бастуна.
— Горкият стар педал — каза Хайъсинт и скачайки от Чамча, хукна към невиждащия мъж, вдигна падналия бастун, даде го на собственика му и се върна при Саладин. — Добре — каза тя, — ще те видя следобед; о’кей, няма проблеми, нали?
Той искаше тя да остане, но Филипс действаше чевръсто.
— Аз съм заета жена, мистър Чамча. Имам неща да върша, хора да виждам.
Когато си отиде, той легна по гръб и се усмихна за пръв път от дълго време насам. Не му хрумна, че сигурно неговата метаморфоза продължава, защото всъщност подхранва романтични намерения към една черна жена; и преди да е имал време да заформи такива сложни мисли, слепият мъж до него започна отново да говори.
— Забелязах ви — чу го Чамча да казва. — Забелязах ви и оценявам вашата любезност и разбиране. — Саладин осъзна, че той произнася тържествена благодарствена реч към празното място, където очевидно вярваше, че все още стои физиотерапевката. — Не съм човек, който забравя любезността. Един ден може би ще бъда способен да се отплатя, но засега, моля да забележите, че е запомнена, и при това с нежност… — Чамча нямаше смелостта да извика, тя не е там, старче, тръгна си преди малко. Слушаше с болка, докато най-накрая слепият мъж зададе въпрос на нищото: — Надявам се, че може би и вие също ще си спомняте за мен? Малко? При случай?
След това настъпи тишина; сух смях, шумът от сядащ човек, тежко и изведнъж. И накрая след непоносима пауза изтърканото:
— О — изрева монологизиращият, — о, ако някога е страдало тяло!…
Ние се стремим към висините, но нашата природа ни предава, мислеше си Чамча; клоуни в търсене на корони. Обзе го горчивина. Някога бях по-оживен, щастлив и топъл. Сега във вените ми има черна вода.
Все още никаква Памела. По дяволите. Тази нощ каза на вълка и мантихората, че е с тях докрай.
Голямото бягство стана няколко нощи по-късно, когато дробовете на Саладин бяха почти изпразнени от слуз чрез услугите на мис Хайъсинт Филипс. Излезе, че е добре организирана работа на твърде широка основа, въвличайки не само обитателите на санаториума, но също така и detenus, както мантихората ги наричаше, държани зад телени огради наблизо в Центъра за задържане. Тъй като не беше сред големите стратези на бягството, Чамча просто чакаше в леглото си, както беше инструктиран, докато Хайъсинт не му донесе вестта, и те избягаха навън от тази палата на кошмарите в чистотата на студеното, осветено от луната небе, покрай няколко завързани и със запушени уста мъже: техните бивши пазачи. Имаше много сенчести фигури, тичащи в блестящата нощ, и Чамча зърна същества, които никога не си беше представял, мъже и жени, които бяха също отчасти растения или гигантски насекоми и в отделни случаи дори изградени тук-таме от тухла или камък; имаше мъже с рог на носорог вместо нос и жени с вратове дълги като на всеки жираф. Чудовищата притичаха бързо, безмълвно до границата на територията на Центъра за задържане, където мантихората и други острозъби мутанти чакаха при големите дупки, които бяха прохапали в тъканта на заобикалящата ги ограда, и след това вече бяха навън, свободни, вървейки по своите си пътища, без надежда, но също така без срам. Саладин Чамча и Хайъсинт Филипс тичаха един до друг, неговите кози копита тропаха по твърдата настилка: на изток, каза му тя, докато той чуваше собствените си стъпки да заменят бученето в ушите му, на изток, изток, изток, те тичаха, използвайки заобиколните пътища до град Лондон.