Тя скри болките в краката от спътниците си планинари, защото съблазънта на Еверест беше тъй съкрушителна. Но сега болката беше все още тук, нарастваща, ако изобщо имаше разлика, по-силна. Късмет, една вродена слабост се оказа букаи за краката й. Край на приключението, помисли си Али; предадена от краката си. Образът на букаи остана в съзнанието й. Проклети китайци, размишляваше тя, повтаряйки призрака на Уилсън.
„За някои хора животът е толкова лесен — плака тя в обятията на Джебраил Фаришта. — Защо не свършват техните проклети крака?“ Беше я целунал по челото. „За теб винаги ще бъде борба — беше казал. — Искаш го прекалено силно.“
Класът я чакаше, като ставаше все по-нетърпелив от всичките тези приказки за фантоми. Те искаха историята, нейната история. Искаха да застанат на върха на планината. Знаете ли какво изпитва човек, искаше да ги попита тя, когато целият ти живот е съсредоточен върху един момент, дълъг няколко часа? Знаете ли какво е, когато единствената посока е надолу?
— Бях във втората двойка с шерпа Пемба — каза тя. — Времето беше отлично. Толкова ясно, че човек можеше да погледне направо през небето към онова, което лежи отвъд. Първата двойка вече трябва да е стигнала върха, казах на Пемба. Времето се задържа и ние можем да вървим. Пемба стана много сериозен, голяма промяна, защото той беше един от клоуните на експедицията. Никога не е бил на връх преди, както и аз. На този етап нямах планове да вървя без кислород, но когато видях, че Пемба има подобно намерение, си помислих, о’кей, аз също. Беше глупава прищявка, наистина непрофесионална, но внезапно исках да бъда жена, седнала на върха на шибаната планина, човешко същество, а не машина за дишане. Пемба каза: Али биби, не го правете, но аз просто тръгнах. След малко минахме край другите слизащи надолу и аз можах да видя прекрасното нещо в техните очи. Те бяха толкова надрусани, обхванати от такъв възторг, че дори не забелязаха, че не нося кислородната екипировка. Бъдете внимателни, извикаха ни, оглеждайте се за ангели. Пемба беше попаднал на добър ритъм на дишане и аз поех в крачка с него, вдишвайки с неговото вдишване и издишвайки с неговото издишване. Почувствах, че нещо повдигна върха на главата ми и просто се хилех, хилех се от ухо до ухо, и когато Пемба поглеждаше към мен, можех да видя, че и той го прави. Приличаше на гримаса, на болка, но беше просто глупашка радост. — Тя беше жена, докарана до трансцендентност, до чудото на душата, от тежките физически усилия да се издърпа по покрита с лед висока скала. — В този момент — каза тя на момичетата, които се изкачваха до нея стъпка по стъпка през целия път, — повярвах на всичко: че вселената има звук, че можеш да повдигнеш булото и да видиш лицето на Бог, всичко. Видях Хималаите да се простират под мен и това също беше Божието лице. Пемба трябва да е забелязал нещо в изражението ми, което го е обезпокоило, защото ми извика: Внимавайте, Али биби, височината. Спомням си един вид реене над последния склон нагоре към върха и тогава бяхме там, със стените, пропадащи от всяка страна. Такава светлина: вселената, пречистена в светлина. Исках да разкъсам дрехите си и да я попия с кожата си. — Никакъв кикот от класа. Те танцуваха голи с нея по покрива на света. — Тогава започнаха виденията, дъги, преобръщащи се и танцуващи в небето, сиянието, изливащо се надолу подобно на водопад от слънцето, и там имаше ангели, другите не се бяха пошегували. Аз ги видях, както и шерпът Пемба. Ние бяхме на колене пред тях. Неговите зеници изглеждаха бели, както и моите. Сигурна съм. Вероятно щяхме да умрем там, ослепели от снега и оглупели от височината, но тогава чух шум, силен остър гръм като от пушка. Той ме изтръгна от това. Трябваше да крещя на Пем, докато и той също се отърси и поехме надолу. Времето се променяше бързо, задаваше се снежна буря. Сега въздухът беше тежък, тежест вместо тази светлина, тази лекота. Едва стигнахме до мястото за среща и четиримата се стоварихме в малката палатка на Лагер 6, двадесет и седем хиляди фута. Там не се говори много. Ние всички трябваше да изкачим отново нашия Еверест, отново и отново цялата нощ. Но в един момент попитах: „Какъв беше този шум? Някой от вас ли стреля с пушка?“ Те ме гледаха сякаш не съм с всичкия си. Кой би направил нещо толкова тъпо на тази височина, казаха те, и във всеки случай, Али, знаеш много добре, че никъде в планината няма пушки. Естествено те бяха прави, но аз го чух, толкова зная: бум-бум, изстрел и ехо. Това е — завърши тя рязко. — Край. Историята на моя живот.