Изгнанието е бездушевна страна. В изгнание мебелите са грозни, скъпи, всички купени по същото време от същия магазин и с твърде голямо бързане: бляскави сребристи софи с перки като стари буици, Де Сото и олдсмобили, остъклени шкафове за книги, съдържащи не книги, а папки с изрезки. В изгнание душът става парещо горещ, щом някой пусне кухненската чешма, така че щом Имамът отива да се къпе, цялата му свита трябва да помни да не пълни чайника или да накисва мръсна чиния, и когато Имамът отива в тоалетната, учениците му изскачат попарени изпод душа. В изгнание никога не се готви: черноочилатите телохранители купуват храна за вкъщи. В изгнание всички опити да пуснеш корени изглеждат като предателство: те са признание за поражение.
Имамът е център на едно колело.
От него се излъчва движение през цялото денонощие. Синът му Халид влиза в неговото светилище, носейки чаша вода, държейки я в дясната си ръка с лявата длан под чашата. Имамът пие непрекъснато вода, една чаша на всеки пет минути, за да се поддържа чист; самата вода е пречистена от нечистотии, преди той да сръбне от нея, в американска машина за филтриране. Всички млади мъже, които го заобикалят, добре знаят за прочутата му монография за водата, чиято чистота, вярва Имамът, се предава на пиещия, нейната постност и простота, аскетични удоволствия по негов вкус. „Императрицата — посочва той — пие вино.“ Бургундски, кларети, бели рейнски вина смесват своето отровно гниене в това тяло, едновременно красиво и разложено. Грехът е достатъчен, за да бъде осъдена за вечни времена без надежда за спасение. Картината в неговата спалня показва императрицата Айша, държаща в двете си ръце човешки черепи, пълни с тъмночервена течност. Императрицата пие кръв, но Имамът е човек на водата. „Не напразно хората от нашата страна й отдават почит — провъзгласява монографията. — Водата — спасител на живота. Нито един цивилизован човек не може да я откаже на друг. Баба, колкото и артритно сковани да са крайниците й, веднага ще скочи и ще отиде при чешмата, ако малко дете дойде при нея и поиска пани, пани. Да внимават всички, които богохулстват срещу нея. Който я замърсява, разводнява душата си.“
Имамът често беше изливал яда си срещу паметта на покойния Ага Хан, като резултат на показан му текст на интервю, в което главата на измаилтяните е бил видян да пие качествено шампанско. О, сър, това шампанско е само за показност. В момента, когато докосне устните ми, то се превръща във вода. Демон, има обичай да гълчи Имамът. Отстъпник, богохулник, мошеник. Когато дойде бъдещето, подобни хора ще бъдат съдени, казва той на хората си. Водата ще заеме заслуженото си място, а кръвта ще потече като вино. Подобна е чудотворната природа на бъдещето на изгнаниците: първото изречено нещо в безсилието на преотоплен апартамент се превръща в съдба на нации. Кой не е мечтал тази мечта да бъде цар за един ден? — Но Имамът мечтае за повече от един ден; усеща започващите от върховете на пръстите си нишки на паяжината, с които ще надзирава хода на историята.
Не: не на историята.
Неговият сън е по-странен.
Синът му, носещият вода Халид, се покланя пред баща си като поклонник пред олтар, съобщава му, че дежурният телохранител пред светилището е Салман Фарси. Билял е при радиостанцията, предавайки на уговорената дължина съобщението на деня към Деш.
Имамът е една едра застиналост, една неподвижност. Той е жив камък. Големите му възлести ръце, гранитно сиви, почиват тежко върху ръчките на креслото му с висока облегалка. Главата му, изглеждаща твърде голяма за тялото под нея, виси замислено на изненадващо мършавия му врат, който може да бъде зърнат през редките сивочерни кичури на брадата му. Очите на Имама са замъглени; устните му са неподвижни. Той е чиста сила, едно първично същество; движи се без движение, действа, без да действа, говори, без да произнесе и звук. Той е магьосникът, а историята е неговият номер.
Не, не историята: нещо по-странно.
Обяснението на тази загадка трябва да бъде чуто точно в този момент на определени нелегални радиовълни, по които гласът на американското дьонме Билял пее Имамовата свята песен. Билял, мюезинът: неговият глас влиза в едно любителско радио в Кенсингтън и излиза наяве в мечтания Деш, превърнат в гръмогласната реч на самия Имам. Започвайки с ритуални оскърбления на Императрицата, със списъци на нейните престъпления, убийства, подкупи, сексуални връзки с гущери и така нататък, накрая той преминава към изричането със звънтящи тонове на мощния зов на Имама към неговия народ да се вдигне срещу злината на нейната държава.