Ерусалим, чуди се той, кой е пътят? — А се знае, че това е хлъзгава дума, Ерусалим, може да бъде идея, както и място: цел, възторг. Къде е Имамовият Ерусалим?
— Падението на блудницата — зазвучава безтелесният глас в ушите му. — Нейният провал, вавилонската курва.
Те фучат в нощта. Луната се затопля, започвайки да клокочи като сирене на фурна; той, Джебраил, вижда от време на време как падат късове от нея, лунни капки, които съскат и клокочат върху цвъртящия небесен тиган. Под тях се появява земя. Горещината става силна.
Това е необятен пейзаж, червеникав, с дървета с плоски върхове. Те прелитат над планини, които също са плосковърхи; дори камъните тук са приплескани от горещината. След това стигат до висока планина с почти съвършени конични измерения, една планина, която стои като пощенска картичка върху полица на камина далече оттук; и в сянката на планината един град, проснат в полите й като молител, а на ниските й склонове един дворец, дворецът, нейният дом: Императрицата, която радиопредаванията са премахнали. Това е една революция на любителското радио.
Джебраил с Имама, яхнал го като килимче, се спуска по-ниско и в струящата нощ улиците изглеждат като живи, гърчат се като змии; пред двореца на поражението на Императрицата сякаш: израства нов хълм; докато ние гледаме, баба, какво става тук? Гласът на Имама виси във въздуха:
— Ела долу. Искам да ти покажа Любовта.
Те са на височината на покривите, когато Джебраил осъзнава, че улиците гъмжат от хора. Човешки същества, натъпкани толкова нагъсто в тези лъкатушещи пътища, че се бяха смесили в една по-голяма съставна цялост, неумолима, змиевидна. Хората се движат бавно с една равна крачка надолу по пасажи в сокаци, надолу по сокаци в странични улици, надолу по странични улици в шосета, всички те събиращи се в главния булевард, дванадесет ленти широк и с огромни евкалиптови дървета отстрани, който води до портите на двореца. Булевардът е претъпкан с човешки род; той е централният орган на това ново многоглаво същество. Седемдесет един до друг, хората вървят мрачно към портите на Императрицата. Пред които домашната й охрана чака в три редици, които лежат, коленичат и стоят прави с готови картечници. Хората крачат нагоре по склона към оръжията; по седемдесет наведнъж, попадат в обсега, оръжията избърборват и те умират и после следващите седемдесет се изкатерват по телата на мъртвите и оръжията отново се изкикотват и хълмът от мъртви израства още по-висок. Тези след тях на свой ред започват да се катерят. Пред тъмните врати на града стоят майки с покрити глави, бутайки обичаните си синове в тържественото шествие, върви, бъди мъченик, направи необходимото, умри.
— Виждаш колко ме обичат — казва безтелесният глас. — Никоя тирания на света не може да устои на силата на тази бавнокрачеща любов.
— Това не е любов — отговаря, плачейки, Джебраил, — това е омраза. Тя ги тласка в ръцете ти. — Обяснението звучи слабо, повърхностно.
— Те ме обичат — казва гласът на Имама, — защото аз съм вода. Аз съм плодородие, а тя е упадък. Те ме обичат за навика ми да чупя часовници. Човешките същества, които се отвръщат от Бог, губят любовта и сигурността, а също така усещането за Неговото безгранично време, което включва минало, настояще и бъдеще; безвременното време, което няма нужда да тече. Ние копнеем за вечното и аз съм вечността. Тя е нищо: тик или так. Гледа се в огледалото всеки ден и е измъчвана от представата за възрастта, от отминаването на времето. Така е затворник на собствената си природа; тя също е в оковите на Времето. След революцията няма да има часовници; ще счупим всичките. Думата часовник ще бъде задраскана от нашите речници. След революцията няма да има рождени дни. Всички ще бъдем родени наново, всички на една и съща непроменяща се възраст в очите на Всемогъщия Бог.
Сега замлъква, защото долу е настъпил великият миг: народът е стигнал до оръжията. Които на свой ред са накарани да замлъкнат, докато безкрайната змия от хора, гигантският питон на вдигналите се маси, прегръща охраната, удушавайки я и смъртоносното кискане на оръжията изведнъж спира. Имамът въздъхва тежко.
— Свършено е.
Светлините в двореца изгасват, докато хората вървят към него със същата премерена крачка както преди. В този миг из тъмния дворец се надига грозен звук, започвайки като високо, тънко, пронизително ридание, задълбочавайки се след това във виене, вой толкова силен, че да изпълни всяка пролука в града със своята ярост. Тогава златният купол на двореца се пръсва като яйце и издигайки се от него, блестейки от чернота, се появява едно митологично привидение с големи черни криле, със свободно развяваща се коса, толкова дълга и черна, колкото е дълга и бяла на Имама: ал-Лат, разбира Джебраил, изригваща от черупката на Айша.