След като изминаха трите месеца, потеглих обратно за Найроби с две волски коли лъвски кожи. За деветдесет дни бях застрелял 88 лъва и десет леопарда — рекорд, още ненадминат и който, надявам се, никога вече не ще бъде постигнат. Туземците бяха напълнили един стокилограмов мех с лъвска мас. Носех цяла кутия с „плуващи кости“. Тези криви кости, достигащи до 10 сантиметра, се намират в последния мускул на плешката. Те не са прикрепени към другите кости в тялото на лъва и очевидно служат за предотвратяване на измятането на плешката при големи скокове. Те се търсят много от индусите, защото ги позлатяват и правят от тях орнаменти…
Само двадесет от убитите лъвове имаха наистина първокачествени гриви. Останалите бяха или лъвици, или лъвове с проскубани от шубраците гриви. Ако целта ми бяха ловните трофеи, бих могъл да се снабдя с повече първокачествени кожи. Но моята задача беше да унищожа вредителите. Тези животни в повечето случаи имаха лоши гриви, защото бяха стари или болни, което ги бе принудило да избиват добитък, вместо да ловуват естествената си плячка.
Масаите дълбоко скърбяха за моето заминаване. Старейшините на племето се събраха. След шумно обсъждане те дойдоха при мен със следното предложение: искаха да ме купят от Отдела за опазване на дивеча. Цената, на която се бяха спрели след дълго обмисляне, беше 500 крави. Като имах пред вид, че една хубава жена струваше само три крави, не можех да не се почувствувам високо поласкан.
Животът и „смъртта“ на един професионален ловец
Годините, последвали моята среща с масаите, бяха години на просперитет за мен. Найроби се намираше в центъра на най-богатия с едър дивеч район и всеки спортист, дошъл на лов в Африка, се екипираше в Найроби. Много рядко бях свободен. Резерватът Масаи считах за своя частна ловна територия, защото масаите бяха мои приятели и аз знаех, че съм добре дошъл във всяка колиба. Можех да гарантирам на всеки клиент, който искаше да дойде, с мен в тази земя, най-богатия лов в Африка, а естествено и аз се възползувах от тази възможност. Дори днес резерватът Масаи със своите големи стада дивеч и величествени лъвове привлича туристи от цял свят. Сега там се кръстосват много пътища и местата за лагер са означени на картите. В онези дни обаче много малко професионални ловци познаваха областта.
Ние с Хилда купихме една голяма стара къща извън Найроби. Наричаше се Клермонт. Хубаво място с красиви стари дървета и река, която течеше в дъното на градината. Преградихме реката и направихме малко езеро. Инспекторът по охрана на рибите ни даде хайвер от талапия и аз можех да ловя риба в задния си двор. Често вечер в нашата градина бродеха диви животни. В Клермонт събрах всичките си ловни трофеи. Имах чифт бивници, 76 килограма всеки зъб, и ги окачих на двата края на всекидневната. Над камината поставих масайски щитове и копия, а една колекция изключително хубави глави и рога — по стената. Пушките ми стояха в стъклени витрини. И най-важното, имах стая за своята библиотека от книги за Африка и лова. Без да се хваля, бих могъл да кажа, че това беше една от най-хубавите колекции в Кения и аз непрекъснато я попълвах. Търговци от цял свят ми изпращаха каталозите си. Обикновено вечер седяхме край камината — Хилда със своето плетиво, а аз с някоя книга. Четях за велики ловци и изследователи от миналото — Селус, Спик, сър Самуел Бейкър, Стенли, Ливингстън и много други. Приятно ми беше, че макар и по най-скромен начин, аз вървях по стъпките на тези велики хора.
Имахме шест деца — четири момчета и две момичета. С идването на децата за Хилда ставаше все по-трудно да излиза на сафари с мен. Разбира се, тя никога не идваше, когато имах клиент. Но през свободното време аз често подбирах някои от момчетата и стария Киракангано и тръгвахме просто за наше удоволствие. Няма по-хубав лов от този, при който не се тревожиш, дали ще се сдобиеш с трофей в определеното време, или безсмислено избиваш дивеч ден след ден само за да попълниш разрешеното ти число. Ние бродехме из откритата свежа околност, понякога откривахме нови, богати с дивеч места, където можеха да се водят клиенти, но по-често се задоволявахме с удоволствието, че вероятно сме първите бели хора, видели дадена долина или верига от хълмове.
Хилда не се интересуваше особено от лов и това винаги някакси ме изненадваше. Моята съпруга е стройна, дребна личност и без съмнение ритането на тежката пушка е твърде силно за нея. С лека пушка тя показваше данни за отличен стрелец на пернат дивеч, но нямаше влечение, а и аз не желаех да бъде друга: водил съм на лов достатъчно дами, великолепни стрелци, но едва ли бих искал да съм женен за някоя от тях. Спомням си например една. Беше сезонът, на разгонването на биволите. Тя така бе очарована от биковете, че нито веднъж не гръмна — само седеше на един хълм и се възхищаваше от големите животни. Тази жена трябваше да се роди мъж.